Уличница III (Пламен Трайков)

pencho22
offline

Posted by pencho22

on Feb 21, 2011

                              

 

VIII.

 

          Сякаш опивайки се от коктейлите, те се опиваха и от реториката си и просто забравяха да въвлекат и Марга, благодарение на което отново изкристализира мисълта, че без Ник, без работата й във вестника и дори без "словоблудстващия салон" на Пламен Кочев, нейният нов ренесанс би бил немислим. Дължеше им това признание. Особено сега, при равносметката. Но ако вестникът бе удовлетворил нейното очевидно вродено обществено чувство, ако последните четвъртъци бяха задоволили суетата й да бъде приета и призната в този все пак авангарден кръг, то словесният израз на дължимото към Ник едва ли можеше да бъде достатъчно точен. Защото човешката личност се формираше от ред фактори, сред които не на последно място бе чувството за пълноценност по полов признак - нещо типично не само за нежната половина и съвсем не омаловажаващо рациото (пък и спасяващо света от скуката и сивотата). Марга никога не бе страдала от малоценност на основа "физически дадености", ала и никога не беше се смятала за неотразима - би било чудесно ако ханшът й намалееше с една идея (за сметка на гърдите), а чупката на римския й нос, колкото и дискретна да бе, я нямаше. А Ник по някакъв чудодеен начин бе успял да стопи "натрапчивите й манийки". "Мила - беше й прошепнал веднъж, - от месеци се опитвам да определя енигматичното ти излъчване и снощи, след като бях милвал и целувал лицето ти, аз изведнъж вникнах в съдържанието на един термин, напълно отнасящ се за теб. Твоята радиация, мила, не е нищо друго, освен екзистенциална. Каква невероятна сплав между тиха, благородна печал от една страна, и женска практичност и опърничавост от друга! И го намерих в Ролан Барт! Струва ми се, че употребявайки го за Грета Гарбо, той е имал предвид теб! И не става реч само за физическата ви прилика, която, признавам, с откритието ме удиви! Лицето на Грета Гарбо, казва той, е част от царството на възвишената любов, в което плътта събужда мистични и гибелни чувства... Очите тъмни като сърцевина на странен плод... Грета Гарбо показва на екрана Платоновата идея за творението... Грета Гарбо не извършва никакви действия на травестит, тя е винаги тя и непресторено показва под големите си ниско нахлупени шапки все същото лице на сняг и самота... И Труман Капоти намира нещо сходно: Грета Гарбо не се чувства сама, само когато е сама. А професор Барт възкликва риторично: Колко актриси са приели да покажат на тълпата тревожния процес на узряването на красотата им! Грета Гарбо не е допуснала лицето й да покаже друга реалност освен едно по-скоро интелектуално, отколкото пластическо съвършенство. Това лице с извивката от ноздрите към дъгата на веждите, с рядката и своеобразна функция между двете области на лицето загатва момент, от който той от същностната красота извлича екзистенциалната красота, когато архитипът се поддава на очарованието на преходни, нетрайни образи, когато ясната същност на плътта отстъпва мястото на лириката на жената. Лицето всъщност е безкрайно сложна съвкупност на морфологичните функции, а като език своеобразието на Грета Гарбо е от концептуален порядък, докато своеобразието на Одрин Хепбърн е от субстанционален. Лицето на Грега Гарбо, казва Барт, е Идея, лицето на Одрин Хепбърн е Събитие...

          Неуверена и плаха от претенциозното му многословие, Марга не вникна в заключението му: "Намирам, че аз съм един щастлив свидетел на тревожното узряване на красотата ти!"... Струваше й се, че го разбира по-добре, когато й говореше простичко, директно и нежно, а той и това го умееше. Нерядко й се любуваше гласно и ако не чувстваше, че го прави с любов, би го приела за обикновен цинизъм; думите му я изненадваха преди да се любят, други път след, а понякога и по време... Тези изрисувани устни, тези ъгълчета, придаващи нов нюанс при всяко трепване - шептеше, - този изтънчен, патрициански нос, тези изваяни вежди, а очите... тропическа черна наркоза... Какви дълги, хубави крака! Колко гладка, плътна, мека кожа, никакво косъмче, никаква точица или веничка - как да не целуваш а капило ускве ад унгвес! * А пропорциите на налията с прекрасните задни полусфери! А цицките? Изящни, чувствителни, вирнати... о, по-красива си гола...

          Но ако Ник бе разсеял самокритичността й, успявайки да я дистанцира от властващия "ориенталски, касапско-цуцорест вкус", като по този начин бе увеличил чисто женското й самочувствие, то неимоверно по-голяма бе заслугата му, помагайки й да открие една неподозирана своя черта - способността й истински да обича! Тя не бе инвалид, тя можеше, тя обичаше! Откритието имаше силата на вулканичен взрив, чувствата се оказаха клада, в чиито пламъци тя се хвърли доброволно, стремглаво! С цялото си същество, с разума, с чувствата и сетивата си съзнаваше как горенето я правеше щастлива, силна, пълноценна! Огненият дъх на откритието изпепеляваше скрупули и задръжки, опияняваше я - колко прекрасно било да обичаш! Просто несравнимо с внушеното й от маман "остави се да бъдеш обичана"! И тя се любуваше на новооткритата си способност, радваше й се, както навярно Джеси би се радвала на оздравелите си крака! Мигар Жасмина би се въздържала от прохождане, би се насилвала да не става от количката, ако това противоречеше на някакви морални догми?...

          Понесена на гребена на щастието, Марга бе подета и от втора вълна - та тя съвсем и ни най-малко не била фригидна! Боже мой, тя беше забравила що е това целувка, а как я целуваше Ник!... Цялата, без задръжки! Колко неподправени, изгарящи и неописуеми бяха усещанията и чувствата да се сливаш с човека, когото обичаш, да влагаш цялата енергия, обич и страст, на която си способен; колко

* От косата чак до ноктите на краката, лат.

неподатлива на описание бе кулминацията, а и състоянието на най-прекрасното безсилие накрая, безсилие, правещо я най-силната в света!...

          Ник я окриляше и с признанието, че с никоя досега не е постигал едновременност на "сексуалния екстаз" и че с никоя не се е чувствал истинска личност и мъж. Сетне тя с горчивина се бе сетила как навремето преди да се ожени, веднъж Коста, любейки я, бе произнесъл "обичам те", а тя бе възмутена от "смесването на физическата с възвишената любов"... С Ник не можеше да си представи любовта разделена...

          Харесваше й любенето с него дори и след близо двегодишна връзка, когато бе открила и не толкова привлекателните му черти. Бяха установили мястото, където им е"най-сладко" - това бе жилището му в "Белите брези" на булевард "България". На него му харесваше да го правят и в Панчаревската им "бяла гълъбица" с изглед към езерото и във "фамилния замък" на Зарков-старши в "Лозенец", докато Марга с нежелание склоняваше да бъде отведена там, особено в покоите на Николаевия създател, където чувстваше необяснима боязън и дискомфорт. Имам пай върху част от вилата - обясняваше й Ник, - а на улица "Райска градина" в "Лозенец" е преминало детството ми!

          При първото й въвеждане в дома на улица "Райска градина" Ник се държа някак церемониално и подобно някой гид, за когото е важно забележителностите да се харесат на всяка цена, показа й всички стаи на втория етаж. ("Първият кат, където са кабинетът, двете спални, галерията и зимната градина, винаги е под ключ.") Би се засегнала от прозиращата ирония, ако не знаеше публичната за най-близкото му обкръжение тайна - хилавата му синовна почит. Но Марга бе истински смаяна от "фамилния замък", точно копие на Каблешковата къща в Копривщица. Фасадата на къщата, (кафяво-бежова, с бели орнаменти покрай прозорците и еркерите, с растителни мотиви по възрожденската арка над балкона, комините с вид на феодални кули, турските керемиди, дървените парапети и импрегнираните дограми) както и екстериорът (скритият зад висок зид геран с керемиден покрив, голямата копривщенска порта, високият бор и големият туристически фургон, "паметник" от времето на мащехата на Ник, която си падала по "ексцентричното летуване"), още при първото й идване й бяха подсказали да очаква и по-особен интериор. Не остана излъгана. Докато "гидът" разиграваше скеч, коментирайки забележителностите - тревненските дърворезби по долапите, по гардероба, шкафчетата и леглото в спалнята, по масите и столовете в трапезарията и "пустата детска стая", слънцата по таваните - все уникати, дело на приложниците Д. Лачев, Ст. Шешев, Ив. Н. Иванов, тя мълчешком се дивеше и на изящните чипровски килими.

          - Няма да ти кажа колко е платил за всичко това, направено специално за нея - бе казал Ник, сякаш прочел мислите й и изоставяйки шутовския си тон. - Единствено гостната, стил "Сецесион", е непроменена от детството ми.

          Обширният хол за него бе храм - по реставрираните, но автентични виенски мебели, групирани на кътове, бе седяла майка му, съзерцавайки навярно пламъците в камината. Тъжните голи дървета - бе обяснил той - са от белия период на Морис Утрило. Мама много обичаше тая картина, беше я открила в едно забутано магазинче на улица "Мон-Сьони"... Не грешиш - това е доайенът на наивистите Русо, твърде характерен, за да се сбърка, но него не го е купувала мама. Впрочем, скъпа, това са част от картините. Моят мил папа има навика да влага парите си в живопис, в заключената галерия долу има неща на Кандински, Фернан Леже, Андре Лот, Жан Люра, Албер Марке, Андре Масон, Жорж Руо и на още един Жорж - българина Жорж Папазов...

          Едва впоследствие Марга щеше да разбере, че причина за настояванията му да посещават "Каблешковата къща" не е в спомена по детството му, но че доза носталгичен сантимент все пак има и той е в непроменения хол, стаил духа на майка му. Предположенията й се потвърдиха, когато веднъж той я изненада с молбата тя да облече една от отлично съхранените рокли на майка му ("Фигурата и височината ти отговарят на нейната!"). Роклята, изцяло от брюкселска дантела, с тюлена фуста, наистина й стоеше превъзходно - малко ретро, което навярно бе подсилвано и от широкополата шапка. ("Истинска Грета Гарбо!") Марга със завист беше помислила, че по-хубава дреха никога не е обличала...

          Ник не пропускаше да я доведе на улица "Райска градина", колчем родителят му отпрашеше в странство, което не бе рядкост и неусетно вечерите бяха станали традиция. Когато тя се появеше сияеща в хола - преобразена от дрешника на майка му, - той вече я очакваше в също така ретро костюм от тъмно английско дубле, двуреден, с широки ревери и широк панталон, с подобаваща риза и вратовръзка пред празнично подредената маса, с отворена бутилка шампанско, запалена свещ и прибор за двама. Това е Жозефина Бекер - обясняваше той щом пуснеше някоя от съхранените стари грамофонни плочи, купени навремето от майка му в Париж. - Сега слушаш  Шарл Трене; знаменитият някога "Парижки романс", направен е филм с него и с участието на Морис Шевалие... Ех, Франция, Франция... Забелязваш ли колко сластен е гласът на Глория Ласо? С испански акцент; Мексико-о!... - тоя хит на Луис Мариано е бил страхотно популярен! Разбира се, няма да минем без Едит Пиаф и Азнавур... Моля ви, госпожо, един валс с моята слабост Андре Клаво!...

          В началото шансоните й изглеждаха монотонни, речитативни, ала Ник влагаше особено чувство във всичко това и притисната в тялото му по време на валсовете и тангата, освен увереността му на добър танцьор, от него през нея минаваше и една странна тръпка, караща я да се пренася в първата половина на века...

          Други път, уловил ръката й през масата, рецитираше любимите си поети; случваше се да извади няколко изпомачкани тетрадки и да й почете откъси от своите детско-юношески парижки дневници, в които се долавяше колорита на "столицата на света", пречупен през пуберския му поглед (прочитайки по негово настояване Марсел Пруст, Марга щеше да открие удивителното сходство между привързаността на героя към майка си и тая на Ник, с различието, че последният като че ли не обичаше, а бе наранен от своя осуетен от смъртта й развой на бъдещето си); разказваше й сънищата си, в които косвено отново присъстваше тя, майка му... Ала той никога не говореше директно за нея, нито разрешаваше въпроси, нещо повече - майка му беше тема табу... Веднъж Марга предложи да запалят камината, в която нарязаните дървета стояха сякаш декоративно. Гласът на Ник изведнъж бе станал дрезгав: "Тази камина никога не е горяла, защото в този дом никога не е горяла любовта!"...

          Ник не бе многословен и по отношение на баща си. С изключение на една-единствена вечер, когато й го описа като "азофил", професор доктор по "трябвализъм", лош слушател, но добър оратор, най-често употребяващ личното местоимение в първо лице единствено число... Според Ник той отдавна бил скъсал с науката, както ставало с всеки, който я подчинявал на политиката; в средите му уважението било изместено от боязънта. Втората си жена бил отнел с правото на по-силния от своя най-добър дотогава приятел, за да я прогони не след дълго...

          Под влияние на Николаевото отношение към създателя си и недомлъвките, с които говореха за него у Пламен Кочев, Марга бе почнала да се опасява, че един ден той ще ги пипне в дома си. Което се и случи. Една лятна вечер Зарков-старши влезе в хола без почукване и Марга буквално се вкамени. Успя да ловне твърдия му, студен и изучаващ поглед, с който той я измери от вратата - поглед, траял не повече от миг и сменен от благоразполагаща усмивка. Беше физически антипод на сина си - среден на ръст, слаб и среброкос, спортната му фигура в бял костюм от шантунг скриваше възрастта. Изглежда безпогрешно бе разпознал Маргиното смущение, защото се извини и като седна до тях, с лекота и чувство за хумор заразправя как веднъж (било твърде отдавна) след досадно самолетно закъснение се прибрал в Панчарево в малките часове; бил изморен и не запалил осветлението, пожелал да изпуши цигара на тъмно, преди да си легне. "Съзрях я в последния момент, едва не седнах връз нея, спеше на малкото канапе. Едва после разбрах, че къщата е пълна с гости на Ник, имаше някаквъв празник, ако не ме лъже паметта? - той погледна някак между другото към сина си и отново се обърна към нея: - Пренесох я от неудобното канапе на леглото, а тя дори не се събуди!" Засмя се, после се извини повторно и, оттегляйки се към кабинета си, й направи комплимент за съчетанието на прическата с обеците (дали се досещаше, че едрите аметисти са на покойната му съпруга?)... Като че ли с разказаната случка целеше внушението: "Не се стеснявайте от мен, не съм тесногръд!" Навярно защото съзнанието й го бе рисувало по-чер от дявола, тя бе приятно впечатлена от него, дори се запита дали Ник не бе краен в оценките към баща си, както бе краен, издигайки на пиедестал майка си... Сякаш прочел мислите й, Ник мрачно бе отбелязал: "С лустросаните си маниери, когато пожелае, той успява да е приятен дори на печени хитреци като него, нежели на рибки като теб!" Марга се бе опитала да отклони явно щекотливата тема с шега: "Ами че той бил гадже и половина, не бих имала против и да ме поухажва!", ала вместо да се разсея, той се беше подразнил: "О, повярвай ми, ти си твърде стара за него! Неговите жени са двайсетгодишни! А в реакцията ти има прилика с тази на порканата докерска Долцинея, за която той ти разказа. След като й бе обяснено как се е озовала в леглото, тя попита: "Чукал ли ме е? Не бих имала нищо против, но да помнех..."

          Сетне щеше да я е яд на себе си, задето вместо да се оскърбява до сълзи, не го беше ухапала: "Мопасан е описал майка и щерка с общ любовник! Защо да няма баща и син с една любима?" Но Ник си бе Ник - полифоничният човек, който никога не бе един и същ и чиято основа бе изградена от материала неспокойствие... Но нали тъкмо такъв го обичаше - с рецептори и за собственото й непостоянство, с нетърпимост към блатното свикване? В порив на тотално взаимно привличане, вместо никога неупотребеното "обичам те", веднъж го беше попитала: "Как можеш да си едновременно мечтател и хулиган, философ и авантюрист, нежен и грубиян, идеалист и песимист?" В отговор той я бе дарил с къса целувка по носа: "Ти предизвикваш най-доброто в мен. И си в по-изгодна позиция, понеже не мога да открия хватката, с която ме държиш в партер! - Беше я целунал по единия ъгъл на устните: - Не я отхлабвай... - после по другия ъгъл - тая хватка!" Ала други път полу на шега полу на истина се ръфаха здравата: Той: "Заради жителството ли си се омъжила?" Тя: "Благодарение на татенцето ли си главен редактор?" Той: "Толкова ли е безличен мъжът ти, че никога не се оплакваш от него?" Тя: "Да се разведеш с лекота веднъж, не предполага ли още по-олекнали задръжки втория път?" Той: "Струваш ми се амбициозна, а още не си ме молила за уреждането ти като редактор." Тя: "Единствено с тая цел те свалих и кат' ми свършиш работа, ще ти бия шута, а междувременно що да не те поизползвам и за някои други услуги?" Той: "Относно ония услуги си майстор използвач, признавам. Но за перото май нямаш кураж." Тя: "Явявала съм се на конкурси, драги ми господинчо, ала да си жена е по-трудно. Ти няма да го разбереш." След като се осведоми за конкурсите, за вестника, на който е сътрудничила и ядовито промърмори "Затворен номенклатурен кръг!", Ник никога повече не се върна към темата...

          - ...именно Тарковски!

          - Е, да - "Жертвоприношение", "Носталгия"...

          - Мисля, че този филм е носталгия по изгубената духовност.

          - Филм за греха.

          - Егоистичен хедонизъм, скука и отегчение от живота, грубост, гордост...

          - Страх от смъртта...

          - Но не може да бъде чут и именно оттук, според мен, лъха песимизъм.

          - Кукличка. Това е аналогия с библейския Авраам, който е готов да жертва сина си за бога.

          - А заплахата от ядрения апокалипсис?

          - Синът на Александър ще преоткрие откритото от баща му и ще продължи делото му.

          - Както ние на нашите бащи, нали? Не се занасяй.

          - В началото бе словото, Ник. Колкото до Фелини, мисля, че нещата не стоят точно така.

          - Залагаш прекалено много на Оскарите, Златните глобуси и Давидите на Донатело. Всъщноскт сър Ричард Атънбъро губи в уклона си по политическите истории.

          - Животът в крайна сметка не е ли политика? Прости ми, Фелини е прекалено провинциален, прекалено подробен и бъбрив. За него не може да се каже, че е космополит като Форман, Кончаловски, Бергман, Хичкок. Кха.

          - Не знам доколко е кок, но че е Хич съм сигурен.

          - В какъв смисъл? Моля? Гледаш с вид на доктор, пипнат при извършване на криминален аборт, докторе...

          ...Затворен номенклатурен кръг! Трябваше да мине и времето, необходимо й за асимилиране на многото нови събития в живота й, за да й направи впечатление, че в техните разговори все по-често взе да присъства и една тема, към която Ник очевидно имаше слабост. Първоначално тя приемаше темата като допълнение към стремежа му да изпъкне пред нея с оригиналност и нестандартна ерудиция, ала не се наложи да чака дълго, за да разбере, че се лъже. Беше се оказал политикан. И когато по-късно откри подобни качества у Юлий Монев и Гечно Фотев, мислено им заяви: Не сте оригинални, вече е казано от друг преди вас. Говореше й за липсата на мотивация за труд, за отчуждението, за апатията, не смяташе за беда ширенето им сред върховете ("Знаеш ли, че те скриха за Чернобил и докато всички ние ръфахме радиоактивни марули, на моя мил папа и сие даваха калиев йодит?..."), а избуяването им "долу" - покварата на съзнанието, преобръщането представите за добро и зло, за почтеност и безчестие; народът бил приучаван да смята противозаконното за свободно, свободата за беззаконие, а законността - за несвобода. Но българинът бил прибягнал до познатото му от турското робство противодействеие - пасивната съпротива: те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че им работя, което неминуемо щяло да срине държавата и плутокрацията, макар пак малкият човек щял да опере пешкира, понеже нямал сметки в швейцарски банки. Но рано или късно те щели да бъдат принудени вместо псевдоперестройка, да пристъпят към истинско обновление... "Ние сме най-изгубеното поколение - бе казал Ник. - Първоначално повярвахме в идеалите на бащите си, в строителите на Хаинбоаз, но  когато се видяхме изиграни, най-плодотворното ни време бе отминало, вече бяхме увредени от сянката на мълчанието и страха. И дори истинското обновление да дойде, за нас ще е късно, защото чувството ни за лична човешка реалност вече е изгубено, което, според френския моралист Габриел Марсел, значи свеждане на човека до предмет. Но темата "френски моралисти" има и един друг аспект - лично аз съм уверен, че Сталиновият режим е рожба именно на 18-ти век, на Просвещението с неговия атеистичен рационализъм, родители на ГУЛАГ и сциентизма са Волтер, Русо и Холбах!..."

          Какво точно в словоизлиянията му не й харесваше, Марга не можеше да назове (едва ли имаше по-голям софист от него), ала нещо в нея се съпротивляваше, стаяваше се едно упорство, граничещо с инат. Понякога го иронизираше с думите "Отдавна не сме си чуруликали за преустройството?" с надеждата да убие завинаги зачекването на тази тема, на което той отговаряше:

          И ти, обичана жена,

          която всичко си за мен,

          усмивката ти избледня

          и моят дух е вледенен... *

Или:

          С молитви, с пост надявах се, че може

          отвъд да се сдобия с райско ложе.

          Ала неволно пръднах на молитва

          и - край на всичките надежди, боже. **

          Слава богу, че все пак не преиграваше, че имаше усет за мярката. Ала минаваше време и когато тя, успокоена, вече си мислеше, че се е отказал да й досажда с политиканство, той ненадейно я опровергаваше.

          При друг опонент вероятно би спорила с аргументи и жар и, беше уверена, би надделяла. Ала тя не желаеше Ник да бъде свързан по какъвто и да било начин с каквито и да било негативни емоции, но все пак мислено го наричаше презадоволен човек - като в оня израз за дявола, който, като си нямал работа, си таковал децата... Предпочиташе да го обезсърчи, показвайки му, че не взема на сериозно упреците му за своето "безучастно мълчание": "Миличък, ако ми кажеш, че фъшкията е вкусна, пак няма да знам как да те оборя, затова предпочитам да мълча. Що не заместиш натрапчивата си идея с някакво хоби?" "Хоби ли?

          "Умрелите се будят, как да спя?

          Пшеницата узря - как да не жъна?

          Тирани властват - как да ги търпя?" ***

          По правило след отшумяването на подобни "безсмислени тиради", тя имаше чувството, че се сдобряват, долавяше как той полага усилия да се съобразява с нея, да проявява търпимост към гледната й точка, с която не беше съгласен (ролята на пречистваща индулгенция най-често изиграваше влечащата ги плът)...

          Помнеше как след едно такова сдобряване, вървейки по "Граф Игнатиев" покрай храма "Свети Седмочисленици", тя го беше попитала за датата и когато той не разбра особения тон на въпроса й, припомнено му бе за оная снежна привечер в парка, от която неусетно се бе изтъркулила точно година... Ник предложи да запалят свещ за "първия рожден ден - нашата Бъдни вечер", след което да го ознаменуват в Чешкия клуб. Постояха пред олтара с горящи свещи в ръце и вече се канеха да си тръгнат, когато Ник се прекръсти. Тя го изгледа слисана, ала не продума - пак играеше роли, този път на вярващ... Сетне пред запалената върху малка торта свещ тя не пропусна да го подкачи, като очакваше да й се озъби, ала той най-смирено призна, че вярва в Създателя, но не и в поповете и догмите... Никщина.

          Странно, неговият хъс да я заяжда за политика сякаш най-често го обхващаше у тях, при "Белите брези" и почти никога в Панчарево (казваше, че изгледът от езерото, колкото го пречиства, толкова и го натъжава за "глобално омърсената природа") или "Лозенец" (може би детството му го настройваше носталгично?). За сметка на това именно в "Лозенец" и Панчарево той се превъплащаваще като "фен" на прокълнатите поети и най-вече на Байрон и Бодлер (стихове на последния в свой превод се канеше да предложи на някое издателство. Обсъждането на неговите преводи по правило прерастваше в рецитация на Траянов, Дебелянов, Яворов и на някои руски и родни съвременни поети, ала колкото и да отричаше, слабостта му към Д. Г. Байрон бе несравнима;

възмущаваше се от "филистерска Англия, която и до днес не може да прости дързостта му, оправдавайки жлъчта си с личния му живот". Понякога надделяваха мажорните нотки:

          Вземи ми титлите, съдба,

          и нивите, орани с плуг -

          презирам робските чада

          ведно с угодниците тук!..., *

други път миньорните:

          Любов, Власт, Слава в дните прежни,

          Ум, Младост мои бяха.

          Тела прегръщаха ме нежни

          и чашите пламтяха.

          ...На всичко ценно на Земята

          бях гордият владетел.

          А днес се ровя в паметта си

          и смятам сам сурово

          кои от миговете къси

          бих изживял отново? *

          В една такава изпълнена с униние вечер, когато у него липсваше дори желание за стихове, Ник бе прошепнал: "Знаеш ли какво е да си син на такъв човек? Не можеш да се отскубнеш от сянката му!" Едва ли вината за това ноктюрно можеше да бъде приписана на шампанското, което по правило присъстваше на съвместните им часове; без видима връзка веднъж я бе приковал с въпроса: "Когато стана таксист и почна да изплащам дълговете си към него, ще се уважавам повече. Ти ще държиш ли на мен

* Джордж Байрон, "Слънце на безсънните", прев. Г. Ленков

** Омар Хайям, "Рубаят", прев Й. Милев

*** Джордж Байрон, "Слънце на безсънните", прев. Л. Любенов

тогава?"

          Обичаше го и такъв - безпомощен, нуждаещ се не от друго, а от майчина ласка и утеха. И тя му ги даваше, и чувстваше как той се успокоява в скута й, как притихва с утолена от нейните думи и ласки жажда - един тъй различен и тъй привлекателен Ник... Впрочем не бяха ли неговата внезапност, неговата непредвидимост и неспокойствие нещата, с които я държеше в ръцете си?

          Никога не беше допускала, че неговата непредвидимост ще стигне чак дотам - да я издигне високо над планините, в небето, на хеликоптер! В началото още не знаеше, че импровизациите бяха негова стихия и те я смайваха, очароваха, оставяха я като доверчиво дете в ръцете му. Искаш ли да отскочим до Пампорово? - я беше попитал без всякакво предисловие. - Утре се връщаме. Дори не беше и чувала за въздушната линия Пловдив - Пампорово. Мигар можеше да забрави как на фона на хищния рев на моторите той се бе привел над рамото й и уж надделявайки над шума, уж опитвайки да й показва внушителната панорама на Родопите, Ник играеше с устни и дъх с ухото й, как тя изведнъж се бе абстрахирала от групата бабички англичанки (или германки, без значение) и се бе оставила да бъде целуната...

          Една от неговите непредвидимости беше и направеното мимоходом съобщение: "Във вестника, където някога си сътрудничела, има свободно редакторско място по чл. 64. Научих го случайно от юриста им, докато пиехме кафе в барчето им. Що не опиташ? Познат ми е, но не зависи от него, за да ходатайствам." За няколко дни бе успял да разсее скептицизма й с аргумента, че за някакво си временно място едва ли ще има навалица. "Може аз да съм ти кадем?"

          Той наистина се беше оказал "кадем". Минавало й бе през ума, че от появата на Ник в живота й оня мрачен тунел от нейните сънища, през който вървеше сякаш от детството си, изведнъж беше почнал да просветлява. А излизането й на слънце под открито небе съвпадаше с назначението й във вестника...

          - ... спокойствието на самоизчерпилото се движение е измамно. В действителност това спокойствие е свидетелство за голямата самота, обаче самотата, която не страда, самотата, която не желае да бъде нарушавана. Алкестида отдавна е изчезнала от Земята и в този час пик на самоизчерпването самотата е единственото спасително убежище...

* Джордж Байрон, Слънце на безсънните", прев. Г. Ленков

          Самота? Убежище, час пик? Но... часът вече бе осем и половина!

          - Това не се отнася до мен, скъпи братовчеде - каза Ник високо. - Категорично! Час пик и прочее. Ще обясня защо.

          Страдалческият вид, придаван му от издутата буза, не успя да прикрие две неща, които тя в първия миг не разграничи. Като че ли първото бе познатият й признак за проникване на алкохола в кръвта му, ала вместо познатото леко помътняване, очите и гласът му излъчваха особена твърдост.

          - Ник! - прошепна Марга. - Трябва да вървя, окъснях!

          - Не - каза той, без да се обръща към нея и тя доби усещането, че твърдостта добива метални оттенъци. - Никъде няма да ходиш.

          - Ти обеща. Първо да ме откараш, а после да поръчаш такси. Забрави ли? - Опитваше се да бъде непринудена.

          - Казах - не!

          - Но какво си шушукате, сладурчета? Да не би... - започна Пламен Кочев, но Ник го прекъсна:

          - Искам да направя съобщение. Моля! - за миг стана тихо. - Грет е моя жена, което знаете не от днес. Не знаете друго - че след формалностите по развода й, тя ще стане моя жена и де юре. И друго искам да ви кажа - че никога не съм бил щастлив. Досега. Докато не я срещнах.

          Пламен Кочев подсвирна, Алиса и Збишко изръкопляскаха, а Багдана и Анго като по знак поклатиха неопределено глава - сякаш изглеждаше като шега, но не съвсем.

          Марга седеше със застинала глуповата усмивка, имаше усещането, че някой подличко я бе изтласкал иззад кулисите на сцената при изпълнен салон: всички погледи са вперени в нея, а тя не си знае репликите. Пламен Кочев, който изглежда безпогрешно долови състоянието й, каза:

          - Меги? На твое място вместо със студен душ, бих охладил ентусиазма му с цитат от класика: "Дори си мислех дали да не се омъжа за него. Мислила съм си от време на време, когато нищо приятно не ми е идвало наум..."

          - Млъкни, шуте! - изломоти Ник.

          Марга се изправи.

          - Е, Чандлър може би е подходящ за финал... Лека нощ! - грабна дрехата си и побърза да затвори вратата след себе си.

          Навън бе излязъл щипещ ветрец, ала тя усети хлада едва на тротоара под уличния фенер, хвърлящ студени струи върху маздата. Спря и облече връхната си дреха.

          - Е, почакай де! Къде хукна!

          Ник я сепна с ненадейното си появяване в очертанията на дворната врата. Като остави копчетата незакопчани, тя с ускорен ход се спусна по стръмния плочник.

          - Хей! Хей!

          Марга забърза, почти тичаше и докато се питаше защо не долавя стъпките му, силна светлина очерта релефа на паважа, след което долетя и познатото бръмчене на маздата; форсирането на двигателя зад самия й гръб я накара да се прилепи до оградата и в следния миг автомобилът се качи връз плочника, препречвайки й пътя.

          - Какво си се разфучала! - гласът му й прозвуча някак грубо. Николай слезе, отвори дясната врата и изкомандва: - Сядай!

          Тя стоеше безмълвно и като притискаше чантата към гърдите си, гледаше го пронизително. Изведнъж той я улови над лакътя и със свободната ръка безмълвно посочи зеещата врата.

          - Причиняваш ми болка, пусни! Синьо ще ми стане!

          Не я пусна, докато не се подчини.

          Автомобилът тръгна с умерена скорост, графичните контрасти по неравния паваж играеха гоненица пред фаровете. По улиците, които следваха, Марга разбра, че се насочват към нейния квартал. Извърната към страничното стъкло, неволно разтриваше стиснатото място и при все че той шофираше пил, нито за миг не погледна към него, дори тогава, когато се включиха в оживения трафик на булевардите.

          - Е, какво, на сърдити ли си играем? - наруши мълчанието Ник, ала тя не желаеше разговори, погледът й все така механично отскачаше по колите отвън. На червената светлина на един светофар спряха рязко и когато тя се облегна след залитането, той отново я улови над лакътя, този път нежно, но тя неволно изохка:

          - Не се дръж като... грубиян!

          - Искам да ме погледнеш. За да чуеш добре. Ако си наблюдателна, би трябвало да си забелязала, че напоследък съм изгубил склонността си към черния хумор. А ако си прозорлива, сигурно си се досетила, че откарването ти до дома тази вечер не е прост акт на кавалерство. Сега, до двайсетина минути ще се срещна с него в твое присъствие, за да му кажа да те остави на мира. Защото скоро ще бъдеш моя законна жена!

          Марга понечи да се изсмее, но нещо я възпря и това бяха металните нотки в очите и гласа му.

          - Ти си луд! - успя да каже.

          - Бях!

          - Но ти.. чуваш ли се?!

          Николай се обърна напред - зеленият светофар се бе отприщил. Тя продължаваше да го гледа и не можеше да разбере кое - дали тъмнината или деформираното му от зъба лице й пречеше да отгатне истинските му намерения. Обзе я безпокойство.

          - Николай, спри! Оттук има наколко спирки, ще хвана трамвая!

          - Чуваш ли, спри! - повиши тон, след като той, вместо да намали, увеличи скоростта. Истински и реално наближаваха кръстовището, в близост до което се намираше домът й, безпокойството прерастна в страх. - Николай, спри по дяволите, защото... - тя отвори вратата, после я затвори, освободи се от колана и енергично я отвори отново.

          Николай спря плавно и угаси двигателя.

          - Грет, съжалявам, но тази вечер аз ще...

          - Съжаляваш! Защо си играеш с мен? - гласът й избиваше във фалцет.

          - Изслушай ме, без да се палиш. Ако обичаш.

          - Но ти...

          - Ти! Аз! Ти и аз! Ето това е важното сега. Затова трябва да приемеш реалностите, които и без друго са ти известни. И които са неизбежни, знаеш го. Просто дойде времето, Гретхен. Да си изровим главите от пясъка. Повече не може да продължава така. Нито сме някои сластолюбци, вторачени в ерогенните си зони и слепи за всичко останало, нито сме някои инфантили, които не знаят какво точно правят и какъв ще е резултатът от това правене... Ако не сме го знаели в самото начало, то поне от една година и двамата го знаем прекрасно и то е...

          - Не си уцелил момента за... приказки!

          - Нямаш представа колко си права, мила! Знам, че и без друго си дозряла и нямаш нужда от увертюри. Затова простичко те моля за едно - да се държиш адекватно. Другояче казано - да бъдеш в съзнание и да проумееш, че е дошъл мигът. Ще поговорим с него спокойно, разумно, по човешки...

          - Ник! - дишането й отново взе да се учестява.

          - Мислиш, че той не знае ли? Сигурен съм, че и той го очаква тоя разговор! Че протакането го измъчва. И не е честно дори към него да...

          - Ник, не се чуваш какво говориш!

          - Това, което чувам да говоря, мила, е внимателно и в детайли обмислено, то е отлежало и не бива да се остави да прекипи...

          - Врели некипели!

          - Ако ти липсва кураж, ще отида сам. Ще поговорим като мъже. Не ме принуждавай да те поставям пред свършен факт. Знам, че се нуждаеш от леко побутване - като при оня парашутен скок, за който си ми разправяла...

          - Не, Ник, не!

          - Затова сега ще запаля колата и след час дамоклевият меч ще е паднал. Ти ще си ми благодарна, защото всичко лошо ще е минало и ние с теб ще гледаме само и единствено напред...

          - Не!

          - Край на проклетата двойственост, край на обидното криене. Знам какво ти е, но този неособено приятен час просто е неизбежен. Като часа при зъболекаря. Хайде, не се плаши, нали ще съм с теб! - Ник посегна към ключа, но тя улови ръката му и го дръпна с все сила:

          - Ти не чуваш ли, че през цялото време ти казвам не?! Ей! Ти не си ме виждал повече от месец, не си останал с мен насаме и за минута, за да ми кажеш какво мислиш, за да чуеш аз какво мисля! Вместо това ме водиш при Пламен, за да разиграеш едно театро! Как да съм сигурна в в приказките ти и изобщо в теб?

          - Мигар това, което обявих пред всички, за теб е театро?... Всъщност ти в момента си объркана, защото си неподготвена и нямаш настройката. Но аз съм сигурен, че той няма да го възприеме като театро.

          - Ако искаш да знаеш моето мнение, ето го - ти просто пи повече, отколкото трябваше. Хайде, боли те зъб. Но така или иначе не аз, а ти не си в час. Само с глава в пясъка можеш да кажеш, че с таз издута буза, лъхаща от метър на алкохол, може да водиш сериозни разговори с когото и да било. Включително и с мен!

          Наклонил глава, Николай замълча без да откъсва поглед от нея. Сякаш се канеше да й каже: "Защо ли си губя времето с теб, ти не го заслужаваш!". Но продължаваше да мълчи. "Моментът да си тръгна е точно сега!" - помисли Марга, ала кой знае защо, не помръдваше.

          - Пил съм - глухо произнесе той, - но по-трезви мисли едва ли някога съм имал. - Замълча отново, после отмести поглед и, като че налегнат от умора, главата му клюмна на гърдите.

          При все по-сгъстяващата се тишина Марга помисли: Боже, дали не заспа!? Вече се чудеше дали да не го побутне, когато той отново отправи взор към нея. Процеждащата се от улицата светлина правеше лицето му някак призрачно.

          - Задушавам се, Грет! - гласът му бе станал дрезгав. - Вече едва издържам, всичко в тази страна от ден на ден все повече ме... Разбираш ли. Ако не се махнем... не знам... - сетне неочаквано се пооживи: - Ще заминем с малкия Ник! Разбира се, че той е и мое дете... наше дете!... Нали не си си помисляла, че ще го изоставим? Таткото ще ходи на работа, а любимата ни майка ще усъвършенства езика, ще изкара курсове и по други езици в тамошния университет, ще превежда книги... ще напише нещо... А когато, живот и здраве, се върнем, ще продължиш работата си във вестника... или ще почнеш на друго, по-подходящо място... Разводът ти ще уредим бързо...

          Ник я гледаше с широко отворени очи и с една очаквателна усмивка, сякаш току-що изненадващо бе открил панацеята на всичките им проблеми. А Марга като че не можеше да повярва на ушите си - с такова усърдие изучаваше лицето му.

          - Значи дойдохме си на думата! - с доза сарказъм изрече тя, гледайки го все така изненадано. - Изплюхме камъчето! Щом, според теб, е дошъл мигът... и щом дамоклевият меч се кани да тресне... нека, както казваш, бъдем в съзнание, за да... сече наред!... Ник, би ли ми... ще имаш ли доблестта да признаеш истинските мотиви за... за твоето настояване... да се оженим? Искам да кажа - това предложение към мен не е ли следствие на предложения ти пост? И щеше ли изобщо да я има тая оферта към мен, ако я нямаше към теб?

          Ник замръзна на мястото си, втренчените му в нея очи не мигваха. После някак конвулсивно отметна наляво глава, произнасяйки едно "Ха!", което, ако се съдеше по тона и въпреки разтегнатите устни, не беше смях.

          - Ти... ти си се съмнявала, че аз... Е, то бива, бива, ама... - той докосна с пръсти челото си, сетне доближи лицето си току до нейното. - Грет, наистина ли си го допускала?!

          Едва устоя на погледа му.

          - Отговори: наистина ли си го мислила?! - изхриптя той. - Ти... за такова чудовище ли ме смяташ... ли си ме смятала през цялото време?

          Марга отмести глава, оставяйки го все така приведен към нея. След няколко секунди той се облегна и като въздъхна дълбоко, в колата отново се възцари мълчание. Марга изведнъж почувства искреното му огорчение и сякаш забрави какво точно иска от нея той, обърка се. Отмести чантата от коленете си, оправи гънките на шлифера си. В един миг помисли, че той прекалява с проточилото се мълчание. Погледна го очаквателно, за да изтръгне прегракналия му глас:

          - Знаеш ли какво се случва, когато двама вълка съперничат за водачеството на глутницата?

          - Не - отвърна тя като провинена ученичка, запитана от учителя дали е чула въпроса.

          - В един миг по-слабият оголва вратната си артерия, най-уязвимото си място, давайки възможност незабавно да бъде умъртвен! - Ник продължаваше да я гледа, а тя да мълчи. - Победителят обаче никога не се възползва от този жест. Дано и ти не се възползваш.

          - Какво... искаш да кажеш?

          - Не ме умъртвявай за това, че те обичам! - той улови ръката й между дланите си, очите му искряха.

          Марга почувства как от слънчевия сплит една гореща вълна се разлива по цялото й тяло - той за пръв път произнасяше тези думи!

          - Не ме умъртвявай и за това, което ей сега ще ти призная! - с потрепването на дланите, държащи ръката й, сякаш я приканваше да го погледне в очите, ала тя не можеше. - Ще ми простиш за честотата на това "аз", но то е наследтвен баласт. Както и подозрителността - примерно, че в началото не си била изключение от правилото да се облизват по Ник партията. Знаеш ли, Грет, всичко е ставало неусетно, с натрупвания. И кагато съзнах, че не си като другите, сякаш и аз вече не бях същият... Една вечер, когато ти си отиде, аз разбрах колко много си ми необходима. Съзнах колко страшно бих желал и аз да съм ти нужен - поне половината, отколкото ти на мен! Моля се да е от значение за теб фактът, че днес аз наистина не съм оня Ник, когото ти би със сняг в парка преди две години... точно така - 23-ти декември, благодаря! Прощъпалникът го има, но съм наясно - няма да проходя без теб, Грет!... Няма дя се откъсна от фобиите и наследствените си обременености! Ще продължа да се влача. Без теб от колебливец ще се превърна в един мизантроп! Завършен! А вече се вижам човек! Дано не ти звучи егоистично, мила, дано! Но вече рискувах и заложих - ето цялата ми артерия! И знаеш ли какво си мислех, преди да се срещнем днес? Бях изумен от собственото си откритие, че в много отношения ти си моя първа жена! Единствената жена! Мила, за мен ти си камера обскура, един дълбок кладенец с жива вода, благодарение на който аз живея! По дяволите Европа, по дяволите посолството! Грет, никъде няма да заминаваме, но свържи живота си с моя! Изгубен съм, ако не станеш моя жена, Грет! Обичам те!...

 

          Останала сама на пустата спирка с вперен подир отдалечаващия се автомобил поглед, Марга не заплака, както очакваше. Запали цигара и с първото вдишване на дима осъзна, че трябва да сложи ред в мислите си. Каза си още, че тая вечер няма да се прибере вкъщи преди да вземе окончателно решение. Наистина окончателно. Защото уж вече го бе взела и уж бе твърдо и веднъж завинаги, ала ето че незнайно как отново бе стигнала до изходната точка. Защо го допусна, дали се беше поддала на емоциите или предишната й увереност бе градена върху недооценени обстоятелства? Ето това беше въпросът. Дълго пуши под тъмния навес, докато не потръпна от никотиновата горчилка, ала единственото смислено заключение, което успя да направи бе, че сигурно е станало късно, щом нито се задаваше трамвай, нито спирката се оживяваше. Намери за отвратителна обзелата я безучастност или по-скоро неспособносттта на главата й да роди нещо. Направи констатацията със същото отвратително безразличие. Но кой знае, може би другото име на безразличието беше спокойствие, което е задължително в съдбовния избор. Не погледна часовника си, макар Коста да не бе предупреден за закъснението и сигурно вече я очакваше петдесетина метра оттук в панелното им убежище. Дали в скоро време то нямаше да остане само негово? Или щеше да е и нейно докато не склопеше завинаги очи? Изведнъж почувства необходимостта да седне, ала пейката бе вандалски строшена, както впрочем и стъклените тухли на навеса. На един от балконите на отсрещния блок се бяха накачулили някакви тийнейджъри, които надаваха еуфорични викове. Всичко им беше ясно. Марга за пореден път опита да се вживее в представата, че се свързва с Ник, но тя отново не й донесе нито радост, нито предизвика осезателна съпротива. Същият бе ефектът и с алтернативния вариант - тя и Коста след серия от трусове улягат и заживяват като едно класическо семейство. Е, не, това нейното в никакъв случай не можеше да се нарече хладнокръвие!...

          - Имате ли огънче? - изневиделица изникна пред лицето й някакъв тип.

          - Не - уплашено каза Марга.

          - Отдавна ли чакате?

          - Не! - отсече тя и като се обърна, с бързи крачки се насочи към вкъщи.

          Едва когато щракна входната врата и се успокои, че оня не върви подире й, Марга си даде сметка за предстоящото обяснение - не беше измислила оправдание за закъснението си. Прозорчето на асансьора светна, тя отвори вратата, ала не влезе. Зейпазар или "пожар" в редакцията? Не, този път невинно произнесените измишльотини нямаше да хванат дикиш: магазините отдавна бяха пуснали кепенци, а тя вероятно полъхваше на алкохол. Имаше и нещо друго и тя го съзна - днес не можеше, а сякаш и не искаше да го лъже! Да става каквото ще, часът на развръзката рано или късно винаги идва и ако бе отреден за тази вечер, нека дойдеше! Да, ако той се нахвърли върху нея с обвинения, ще му признае всичко. Всяко нещо имаше своя край, а тя наистина повече не можеше така!...

          Асансьорът едва се влачеше, като че не живееха на четвъртия, а на двайсет и четвъртия етаж. Най-накрая тя се озова лице в лице срещу вратата и с отчаяна решителност натисна звънеца. В очакване шума на ключалката сърдечният й мускул ускоряваше думкането - ако Коста продължаваше да се мотае, клапите й щяха да пръснат. Напрегнатият й слух не долавяше никакви шумове. По дяволите, защо изобщо трябваше да звъни, пък и той сигурно бе горе при майка си с Ники!

          Треперещите й ръце едва напипаха ключовете и трябваше няколко пъти да сръчка патрона, докато нацели отвора. Апартаментът, слава богу, беше тъмен, Коста наистина бе горе.

          Първото, което побърза да направи, бе да си сипе джин - така той нямаше да разбере, че тя носи алкохолния си мирис отвън. Вече поуспокоена, пусна пералнята с чакащите от седмица ред чаршафи, сетне извади лед и едва седнала пред чашата, входната врата щракна.           Идеше.

          Коста застана в очертанията на вратата и огледа стаята така, сякаш Марга отсъстваше. Изглеждаше съсредоточен като човек, който се мъчи да си спомни нещо. Когато реши да я забележи, наклони глава като че все още не беше сигурен дали това е тя.

          - Ти се прибра? - гласът му бе тих, почти озадачен, а тя без да знае защо, мислено го изимитира: Ти се пдибда!

          - Да, пуснах пералнята и смятах да се кача горе.

          - А-ха - дълбокомислено поклати глава той. - Като си допиеш питието.

          От седмица Коста ходеше из къщи с нов тъмносин анцунг, който заедно със скорошната му къса подстрижка го правеше слабоват и гледайки обрамченото му с телени очила лице, Марга го оприличи на ония провинциални интелигенти, често употребяващи сентенции. Всъщност напомни й на Коста студента - едновременно трогателен и досаден с наивността и колебливостта си, своеобразен със своето "р"...

          - Бих сипала и на теб, но знам, че ти... Но няма ли да седнеш? Или ще си говорим от вратата?

          Той я изгледа мълчешком, после кимна, избута една от табуретките пред ниската маса и седна срещу нея. Отново я изгледа и този път тя разчете решимостта му. Сведе очи и отпи. Бивал беше сприхав, заядлив, демонстративно мълчалив, но точно такъв - сякаш не. Дори не издребня, че е пуснала пералнята на силната програма, а сто процента го бе забелязал.

          - В едно си права - каза той, като я гледаше все така пронизително - че трябва да поговорим. Макар и съвсем кратко.

          - Задето закъснях ли. Ами аз... наложи се да... - някой повтаряше в главата й: В едно си пдава! Тдябва да поговодим кдатко!

          - Не-не. Слушай, някога сваляла ли си... картите си? Ако можеш - направи го. Аз поне ще давам направо. В наш интерес е, мисля.

          - Какво... имаш предвид?

          - Ами не ща да смяташ, че като си трая, нищичко не знам. Сигур ти изглеждам глупак.

          Стомахът й се сви. Какво точно знаеш и какво си наумил? - пробяга уплахата по немия й поглед, а гласно отбеляза:

          - Ами давай тогава.

          - Просто искам да знаеш, че това не може да продължава безкрайно.

          - Кое? Защо не си по-ясен?

          - Ние семейство ли сме според теб? От това по-ясно здраве му кажи. Ще ти кажа как аз го виждам, а после ще чуем и теб. Става ли?

          - Ти сигурно...

          - Обещах да съм кратък, затова не ме прекъсвай. Ако обичаш. Моята част от вината според мен е, че те бях качил на пиедестал. Но животът рано или късно туря всеки на мястото му. Като мен. И на теб няма да прости. Ти се оказа едно затворено в себе си, саможиво и егоистично същество...

          - Знам, че си забравил, но ще ти напомня - аз съм жена, тъй че не ми говори в среден род! Ако обичаш.

          - Жена! Буца лед! И към детето! Не ти пука за него! Ако си забелязала, Ники често ти вика "бабо". Ясно защо. Да оставим настрана, че си и лоша домакиня! Сутрин като изуеш нощницата си преди да влезеш в банята, цял ден ще стои на шкафа за обувки! Една манджа не можеш забърка като хората! Въобще господ те е наказал да не си нито майка, нито съпруга, а аз дръзнах срещу волята му!... Сигур ти е отредена самотата и страданието... за да се пречистиш и да стигнеш до истината... Но грешката е поправима!...

          - Обиждаш, а после заплашваш. Но трябва да знаеш, че... Нека и аз ти кажа... Ти... ти се оказа един сприхав дребнавец, което не прави чест на нито един мъж! На нито един! Аз... аз исках да живеем заедно и... те обичах... по мой начин, но ти беше влюбен не в мен, а в своята представа за мен! Ето затова не се получи! Ти не си ме обичал, ти! А не... Ако ме обичаше - мен, живата Марга! - нямаше да ме караш да се срамувам от тялото си и да го крия! Както ти се криеш! Твоят йогизъм-будизъм също е криене! Това го няма в никое семейство...

          - Винаги съм знаел, че не сме един за друг, интуитивно съм го чувствал! Но бях сляп!

          - Това ми го повтаряш непрекъснато! Още от гражданското отделение! Толкова често си ми го внушавал, че... че ако накрая съм повярвала... твоя е заслугата! И на майка си да благодариш!

          - Не намесвай мама и недей да лицемериш - и ти си го знаела! Като една пресметлива, амбициозна и ламтяща провинциалистка, ти просто ме употреби за целите си!

          - Това също съм го чувала. Хайде, обеща да си кратък!...

          - Да, свършвам. Ще ти кажа само още едно, което на пръв поглед не те засяга, но... което трябва да го знаеш. Ако за теб не съм мъж, както току що подчерта, за Нели съм!

          Марга примига:

          - Нели? - после саркастично се усмихна:- Ах да, оная... гостенката!

          - И семейство, и секс и така нататък - всичко се прави от двама! Явно не ти е известно! - натърти Коста. - Белегът не съществува с нея, чуваш ли? Няма го! А нейната голота... нито смущава, нито... Предразполага да й се любуваш, да я милваш и да очакваш същото!...

          - Стига, млъкни! - стрелна го Марга и усети как кръвта нахлува в главата й. Би го изпепелила с поглед, ако можеше. Ала той не мигна.

          - Е, какво, ще се жените ли? - произнесе тя цяла почервеняла и чу как ушите й бучат. - Това ли искаше да ми кажеш? Защо не почна от тук?! Защо бяха тези купища приказки?!

          Свел глава, той продължаваше да я гледа изпод вежди.

          - И... и кога трябва да стегна багажа си? Хайде, няма да получа истеричен припадък! Заслужаваш да ти забия един, подлец такъв! Но няма да ви дам детето с оная... никаквица! Никога! Така да знаеш! Да ми я мъкнеш вкъщи! Да ме запознаваш! Копеле гадно! - тя се надигна застрашително, ала съвсем хладнокръвно отбеляза, че точно сега бе моментът да му каже, за да са квит. Но той вдигна лявата си вежда, сетне и лявата си длан като стоп палка, и каза:

          - Успокой топката! - след което изрече отчетливо: - Много добре ти е известно, че всичко с Нели вече е минало! Приключило е отдавна - помълча, преди да допълни: - Но-о... съм доволен... да го знаеш... В смисъл да не се имаш за... незаменима... И че не съм мъж.

          - И какво още не знам?

          - Не знаеш, че аз знам! Че имаш любовник.

          Като трепкаше с ъгълчетата на устата, Марга го гледаше в очакване да продължи, но той също я фиксираше мълчешком.

          - И... кой е любовникът ми... ако смея да запитам? - все така издайнически трепкаха ъгълчетата.

          Коста не снемаше изпитателния си поглед, гарниран с една горчива усмивка.

          - Знаеш ли защо ти открих за Нели? - рече. - Не е, за да ме... ревнуваш... Отдавна не се... надявам. Или да те дразня. Не. Казах ти, за да не се чудиш защо те търпя още - все да закъсняваш, все да те няма... Все едно с Бранимир ли, с Драгомир ли, или с някакъв си там друг безотговорен мир. Ти си безпартийна комунистка и безбожница и нищо няма да схванеш, но аз съм длъжен да ти кажа, както и да ти прозвучи: Ще те търпя, докато изкупя... това с Нели. Докато с тебе станем фифти-фифти. Най-лесно е да ти посоча вратата, бивал съм на косъм. Но ние с теб изглежда имаме да разчистваме сметки още от миналия живот. Аз съм бил лошият тогава, затова е изпитанието ми днес. Ако не се справя, в следващия живот пак ще съм подложен на същото... Това се отнася и за теб, нищо, че си атеистка!

          - Божичко, и ти ли!

          - И кой друг? - подозрително наклони глава той.

          - Кой ддуг! - изимитира го. - Джеси!

          - А-ха. Работата е там, че моето вътрешно чувство вече ми подсказва, че... че времето на изпитанието ми свършва. И търпението. Ако ти също не приключиш, ако не преодолееш... своето увлечение или както щеш го наречи... ако не стъпиш едно стъпало нагоре - разбираш какво искам да кажа - тогава отговорността пада изцяло връз теб. И като ти посоча вратата, контрата вече няма да е в мен.

          Няколко секунди двамата мълчешком изучаваха очите си, докато тя не сведе глава и не заигра със забравената чаша джин.

          - Ясен ли съм?

          - Много лесно се измиваш, Пилате! И какво очакваш от мен? Да спра командировките? Ами това значи да напусна вестника! Не можеш да искаш това от мен!

          - Ако отидем в Самоков и почнем като учители... ще се преродим... Може малко нещо от оная Марга, дето предпочиташе облаците вместо зимното слънце, да се върне... Знаеш, вуйчо държи празна къща и като шеф на тамошната просвета... Хайде без гримаси! Добре! Няма да ти казвам какво да правиш! Но искам ние с Ники да сме толкоз важни за теб, колкото и проклетия вестник!

          - Значи ултиматум?

          - Приеми го както щеш! Чудя се как се превърна в това, което си?

          Но като махна с ръка, Коста рязко се изправи и сякаш вече съжаляваше за разговора, защото тонът му отново бе станал твърд:

          - Ако си вътрешно готова, ще стане! Ако не - и без друго живеем разделено! Докато сама доизясниш нещата със себе си, аз ще се пренеса горе при Ники!

          Той енергично се насочи към вратата, ала на прага спря, обърна се и сякаш с изваден пистолет, насочи показалец към нея:

          - Колкото до детето, не се залъгвай! Никога няма да ти го дам!

          Завъртя се и скоро хлопна входната врата откъм стълбите.

 

                                                IХ.

 

          Успях, маман! На летучката Донка Крупева специално открои материала ми. Чудя се дали не си внушавам, но след публикацията тя се държи с мен съвсем естествено, бих казала приятелски, а понякога си мисля, че и преди е било така и единствено моята комплексираност е преиначавала нещата. Ами че тя наистина е публицист от национална величина, да не говорим, че достъпът й до най-високите инстанции не я е замаял. Хващала съм я да се усмихва с особен кротък блясък в очите, който сякаш говори: "Всичко знам, разбирам и прощавам." Нейните лекции през първия семестър потвърдиха компетентността и способността й да общува. Казвам го не защото ми писа отличен, знаеш, че по всичко имам 6.

          И другите забелязаха публикацията ми. Странно, да речеш, че ми е първата - не, имам още четири-пет преди нея, а още на другия ден след отпечатването й Юлий Монев ме загледа някак учудено, а после ме поздрави: "Отлично, колежке! Никаква езоповщина - ами че това си е направо "Типично произшествие"!" Това лаконично "колежке" ми подейства като орден "Кирил и Методий" I степен.

          А Илийчо Кънев не пропусна по този повод да прояви дръвеняшкия си стил: "Брей, Маргаритке? Ми ти си била царица в леглото! Тц-тц!" - мръснишки ме огледа от горе до долу и когато аз явно съм реагирала като ощипана, той поясни: "Ами че на човек каквото му е ебането, такава му е и работата, не знаеш ли?" Обаче по-късно не пропусна да ми напомни "да отскоча" до Базата, 9-та книжка закъснявала. Призля ми. Да знаеш как ми е писнал тоя бюлетин! Покрай залисията с д-р Конев бях забравила досадния си ангажимент, който Илийчо бе успял да ми натресе като постоянно задължение. Вече бях задоволила суетата си да натрия носа на някои от бившите си шефове, показвайки им, че не всеки, който не става за търговец, не го бива за нищо друго и повече не ми се газеше калта в прекия и преносен смисъл. Ала отлично съзнавах, че едва ли щях да спечеля, ако отрежех Илийчовите квитанции - все пак ми беше шеф. Както и да е.

          Генчо и Терзи също ме поздравиха за статията. (Впрочем за Терзи ще ти разправям отделно.) Единствено Царина не я забеляза, освен ако не се съди косвено: вече се обръща и към мен, вече почна да ми споделя и неща от частния си живот, доколкото шофирането и новото й Рено-5 можеха да се нарекат така.

          Сама не мога да обясня успеха на публикацията ми относно младия ветеринар.

          Така или иначе мисля, че му дадох да се разбере на тоя Лялев. За Конев да не ти разправям - сигурно не беше очаквал подобен резултат, в желанието си да ми благодари буквално пелтечеше на телефона. Но лично аз, маман, бих се уверила в пълнотата на успеха, едва когато Конев бъде удостоен за научен сътрудник, а Лялев бъде наказан. Ако това не стане, написаното ще е на вятъра. Ей, богу, не допусках, че цялата тази работа около ветеринаря може да е толкова плитко скроена и че въобще толкова безобразия са вършени без всякакъв страх. Сякаш са някакви феодали и държавният институт им е бащиния. Ала очевидно статията ми е изиграла своята роля, като е дала кураж на група служители от Обединението да напишат писмо до редакцията, което от своя страна предизвика повторна проверка. Но дали въобще моята статията щеше да види бял свят зависеше единствено от показанията на изпитната комисия.

          Има доблестни хора, маман. По-леко се живее с тази мисъл.

          Те потвърдиха всичко - преди изпита Лялев е влизал при всеки един поотделно и ги е подработвал. Макар да се кичи с научни звания, тоя Лялев не е нищо повече от един администратор и то лош. Докато те са истински учени. Което освен друго значи, че са и личности. Споменах за Лялевите научни титли, защото те бяха изрично подчертани пред мен като аргумент от генералния директор на Обединението Чернев - шейсет-шейсет и пет годишен съсухрен професор с басов глас и малки очички, надзъртащи над очилата. Длъжна бях да направя и това посещение, да видя на живо тая анкетна комисия, според която Конев освен че е самонадеян, некадърен и тъп, е едва ли не и криминален тип - фалшификатор и изнудвач, чието най-заслужено място е зад решетките. Как така ще допуснем ръководител от такава величина да бъде провален от подобен никаквец?! - думите на Чернев бяха риторични. Изобщо не ми пукаше, заковах го: Научната степен на Лялев не е ли присъдена по стария закон, според който са били достатъчни няколко публикации в периодиката и не е била задължителна защита на кандидатска дисертация? Да би могъл, щеше да ме убие с поглед. Явно сте от навъдилите се млади хора - процеди той - които с удоволствие ровят навсякъде и не се спират пред нищо, докато де факто не злепоставят и не очернят обществото ни. Аз бих нарекла това с по-точни думи - веднага му отвърнах - а именно професионално задължение да информирам обществеността. И мисля, че истинските дискредитатори на обществото ни са други и един от тях е именно Лялев! Когото вие защитавате! Като казах това, признавам, малко ме достраша. Тоя ме гледаше все така непроницаемо, сетне се наведе към мен през огромното си писалище, сякаш се канеше да ми съобщи нещо поверително. Изглеждате ми предубедена - произнесе съсредоточено - което не е изключено да ви навлече неприятности. Заплашвате ли ме? Той изглежда не чу въпроса ми, но видя как преглътнах сухо. Загърбвате фактите от анкетата, момиче! - изхриптя. Според трима от ръководената от вас четиричленна анкетна комисия - рекох, съвзела се - е допусната грешка при стенографирането и извеждането на фактите. Не знам дали ви е известно, другарю генерален директор, че тези "факти" могат да се докажат само в съда. Но ако не се докажат... сигурно разбирате - д-р Конев като едното нищо може да ви осъди! Мисля, че успях да го извадя от равновесие, маман! Да осъди мен?! Мене, дето едва не оставих костите си по балканите, както не един другар!? Чувате ли се?! Като ви гледам, след Априлския пленум сте раждана! Така ли е? Какво сте видели вие и вашето поколение? Познавате фашизма от филми и учебници! Известно ли ти е, момиче, че вуйчото на тоя Конев, на когото адвокатствате, е бивш бранник!? Не? Е, тогава толкова сте и журналист! Неосведомен журналист - нещо като дървен камък!

          Впрочем, маман, едва ли е необходимо да те занимавам с повече подробности. Ще добавя само, че по време на разговора ни в клин, ни в ръкав той нареди на секретарката си да го свърже с министъра и говори с него за какво мислиш? Уговаряха се да ходят на лов, бяха на "ти"...

          И все пак написах статията без да пестя фактите. Завърших с думите: "Крилете на един млад човек са подрязани в началото на полета му, пред хоризонта му са спуснати завеси. Но огънят му да твори, да върви напред не е угаснал. Защото не е сам." Впрочем ти вече си я чела.

          Нощта след излизането на статията не спах. Какво ли не ми мина през ума. Включително дали младият Конев не е деспот и скъперник, който вдига скандали на жена си, задето си е купила червило? И дали Чернев не е чудесен баща и влюбен във внуците си дядо; може преди Девети да е бил кристално чист идеалист, готов на саможертва? Ала си казах, че боравейки с факти, аз не съм виновна, че някому те изглеждат черно-бели!

          Писмото, получено в редакцията скоро след моята публикация, от една страна ме успокои, а от друга - инжектира ме с нова енергия да се впусна във втория тур - много по-важен според мен от случая "Лялев - Конев". Като казвам "втори тур", имам предвид, че историята с писмото е един вид продължение на описаното в статията ми. Няма да бъда обстоятелствена.

          Подписано е от трима професори от института, където професор Чернев чете пред студенти и където - забележи! - съвсем доскоро е бил ректор. Обвиненията са няколко, но, обобщени, могат да се разделят на две: Точка първа - в същия институт се развива и расте невероятно клонесто дърво на роднинството. Оказа се, маман, че д-р Лялев също е роднина на Чернев, генералния, по съребрена линия! А от този боабаб, софийския, се е роил още един в прованса. Не мисли, че боабаб е някаква метафора. Ето ти цифрите, които никога нямат емоционална окраска: в роднински връзки са 14 професори, 23 доценти, 17 главни асистенти и старши преподаватели, 23 преподаватели, 21 лаборанти и друг помощен персонал - общо 98 души от 42 семейства. Ако тези цифри са верни (предстои да ги проверя), при съпоставка с общия брой на работещите в института, излиза, че всеки четвърти професор, всеки трети доцент и въобще всеки седми е роднина! Да оставим настрана титлите на килограм! Може би съм наивна, ала професорът и писателят за мен винаги са имали ореол! Мисля си още, маман, че ако се съди по броя на професорите, българската наука би трябвало да е на световно ниво. Както и да е.

          Ето и точка втора, правеща уязвим професор Чернев като бивш ректор и сегашен генерален директор на Обединение; точка втора уязвява също и няколко негови приближени професори и доценти. Става дума за потъпкани закони и справедливост - корупция в приемните и семестриалните изпити, в хабилитирането, за нарушения при допълнителните възнаграждения, за ненужни командировки в чужбина и други от този род.

          Преди да стигне до мен, писмото, естествено, вече бе минало през Илийчо Кънев. И едва тогава той го метна с въртеливо движение на писалището ми: Маргаритке, айде, мойто момиче. Ти си го почнала, ти ще го довършиш. Свържи се с Гуцев от Районния комитет на партията и вижте там какво ще правите и как ще процедирате. И умната с професорите. Айде.

          Така се почна.

 

          Дойде ред да ти разправя и за Терзи. От онова негово държание в края на командировката, за която вече ти разказах, няма и помен. Разбира се, нищо особено не се бе и случило - кой мъж днес не си прави устата и според мен би било глупаво да се държа като от пансион за благодорни девици, да не говорим, че ония въртиопашки, които обикновено не отказват, най-много разиграват театри от сорта: "Аз съм почтена, за каква ме вземаш?" Но думата ми беше за Терзи. Ако съм допускала, че ще изиграе такава роля!...

          По една случайност напоследък в края на деня напускаме заедно редакцията и бъбрейки, вървим през парка до спирката. Всъщност бъбря най-вече аз. Когато чувстваш добронамереността на някого, идва ти дар слово пред него. Шуробаджанащината в оня институт така ме е погълнала, че горкият Терзи - сигурно му надувам главата, без да му давам възможност да каже и той нещо, освен мнението си, което аз изтръгвам. Първият от разговорите протече горе-долу така:

          - Истинска камора, казвам ти! Само дето минава без кръв и трупове! Но защо са им изстрели от профучаващи коли - никой не им търси сметка, нали властта е в ръцете им?

          - Ти си първата, да не те намерим някоя сутрин мъртва на тротоара?

          - Шегуваш се, Терзи, но ако се разровиш в тая тиня, няма да ти е до смях. Не с пищови, а с думите са се научили да си служат! Демагози! Знаеш ли какво казва генералният Чернев? Вярно, казва, че списъкът на роднинството е дълъг, аз взех мерки против това явление, но никак не е лесно, защото роднинството тук е доста старо, още през 62-ра са провеждани събрания против него, но в крайна сметка - нищо. Но имайте предвид, казва, че много семейства са създадени в самия институт, а децата отиват при родителите си, нали? Редно ли е да изгоним един способен човек или да спрем развитието му, само за това, че чичо му е ректор? Нещо повече, казва, за семейството е добре да работи на едно място, по едни и същи проблеми и интересите да се предават на поколенията, но хората са лоши, те винаги намират претекст за нападки и хули. Терзи, как ти се струва? Истинска адвокатска пледоария, нали?

          - Не знам.

          - Но помисли! При конкурси в института някои членове на комисията от добри чувства към кандидата роднина завишават оценката, други пък напротив. Кой печели от подобни пристрастия? Според мен има съществена разлика между приемственост и семейственост. А според теб?

          - Може би.

          - Когато науката стане подвластна на личните отношения, могат ли да се очакват някакви успехи?

          - Не бих желал да си ми опонент. Бих искал с тебе да сме... ъ-ъ...

          - И още един факт - в същото време немалко наивници, може би висококвалифицирани специалисти, днес работят в учебно-опитното стопанство на института като надничари и работници! Терзи, те работят там с години с надеждата да се освободи някое място и избраници  на съдбата да са те! Уви, съдбовните лостове са в роднински ръце! Разбираш ли?

          - Аз те разбирам, но ти?

          - Какво аз?

          - Ех, Марга. Кучешка работа.

          - Моля?

          - В къщи са взели куче.

          - Куче ли? Хм. Че какво. Не е лошо. Куче.

          - Е, зависи.

          - Всъщност да, прав си.

 

          Вторият разговор:

          - Щом е способен да фалшифицира документ, той е способен и на нещо повече.

          - Кой?

          - Чернев.

          - Какъв документ?

          - Ами при един конкурс за аспирантура. Кандидатката получава 4,75, но за да продължи участието, й трябва минимум 5. И той, без да уведоми никого от комисията, поправя оценката в протокола и се подписва. Един детайл - кандидатката е съпруга на братовия син на ректора, също асистент в института. Ти как би нарекъл това?

          - Ако ректорът е разигравал коня си без задръжки, къде са били другите?

          - Да, как фалшифицираният протокол е минал през факултетния и ректорския съвет? И как примерът няма да е заразителен. Една илюстрация - още първокурсник, един студент впечатлява с растежа си в обществената йерархия: член на факултетния комитет на комсомола, секретар на комитета и накрая - член на партийното бюро на института. Главоломна кариера, както виждаш. Въпросният хубавец, ползвайки се с доверие, собственоръчно си нанесъл девет оценки, като фалшифицирал подписите. Чак толкоз ачик не върви, нали - бил изключен от партията. Но останали шушуканията за роднинството му с племенника на ректора. Мен ако питаш, тоя дето е създал климата е виновен, а не изкушеният...

          - Аз самият не знам кой създаде такъв климат у нас.

          - Да, като че ли наистина почвам да мисля, че у нас...

          - Имам предвид вкъщи.

          - Вкъщи? У вас?

          - Да. Това куче ужасно е обтегнало нервите ми.

          - Защо, какво прави? Зло ли е?

          - Ни най-малко.

          - Ами тогава

          - Ти имала ли си някога куче?

          - Не, но някой ден може би...

          - Тогава нищо не знаеш. То е един малък ад, Марга. Всъщност сега си мисля, че корените са по-стари. От година и половина, откакто се ожени, тя сякаш се промени.

          - Коя тя?

          - Щерката. Мисля, че тоя хубостник, зетят, й играе някакви игри. И е една нервна! Дума не можеш й каза! Не знам дали има някаква връзка с това, дето не може да има деца. Като каза куче та куче! Викам си - хайде, един вид заместител. И какво? Тропаньосаха го на мен! Аз да бързам да се прибера да го разхождам, пък и сутрин... Къпане и прочие.

          - Порода?

          - Доберман. Невъзпитан - осрал е целия апартамент, още от вратата те лъхва на скот. И не бивало да го плеснеш, че бил малък!

          - Мога само да ти съчувствам.

          - Ще го махна, ще го махна! Ще видиш! Не ми трябва куче!

 

          Третият разговор:

          - Аз не се паля, Терзи, просто се опитвам да ти изложа фактите. Ако ти изглеждам кибритлия, ти пък сякаш си се поддал на примиренчество. Какво предлагаш - да скръстим ръце и да им гледаме игрите ли. За да станат по-нагли. Като оня доцент - мамин ненагледен - тръгнал на екскурзия до Гърция, като същевременно уредил отпуск на един студент грък, когото качил в автомобила при семейството си!...

          - Е, да, тук е явно.

          - Ох, Терзи. Още куп други неща са явни. Толкова явни, че чак не изглеждат истински. Искам да кажа, като ги изнеса на страниците на вестника...

          - Защо да не ги изнесеш щом са проверени. Нали говорим за перестройка и гласност?

          - На това разчитам. Едва ли е възмоно в тая статия да вкарам всичко, но няма да пропусна нарушението със секретарката и шофьора на ректора, които следват задочно, с което прегазват наредбата на Министерството на просветата. В нея изрично е казано, че служители от този род не могат да кандидатстват. Да не говорим за изискването от минимум една година стаж по специалността. Е, ако ректорът сам нарушава наредбите, тогава? Ами разпределението на ведомствените жилища?...

          - О, разбирам те - Содом и Гомор...

          - Няма да е пресилено. А отвън погледнато, всичко е тъй лустросано, че... Суперлативни отчети и прочее.

          - По тая част ни бива.

          - Всичките 2200 редовни и близо 500 задочни студенти в този институт имат очи и какво виждат? Че нагоре се върви само с непочтеност и измама, че комсомолът е мижи да те лажим, че профсъюзите само събират членски внос и нищо...

          - Някои от тях в живота ще надминат учителите си! Други апатично ще се свият в черупките си! А? Това ли искаше да ми кажеш?

          - Не е ли така? А ти защо се горещиш?

          - Аз... прощавай, Марга, аз...

          - Аз ти дължа извинение, сигурно ти досадих, Терзи. Вече дума няма да обеля пред теб за...

          - Не, съвсем не, вярвай ми! Просто аз... как да кажа...

          - Какво стана с кучето? Сприятелихте ли се най-после?

          - Да се сприятелим? Хе! Говориш смешни работи! Аз се изнесох в Мърчаево!

          - Къде?

          - В Мърчаево, на вилата!

          - О-о! Не ти ли е далеч от редакцията?

          - С колата не! Има и градски транспорт! Бих вървял и пеша, но не и съжителство с куче!

          - Защо все пак, ако не съм нетактична?

          - Знаеш ли, че тая порода кучляци са забранени в Англия? Свирепи и гадни! Но и да беше ангелче, все едно. Защото в моя дом кучето се ползва с по-голямо уважение от мен!

          - Не преувеличаваш ли?

          - Не! Щерката... толкова съм я обичал!... Откакто се ожени за тоя - край! Антипатичен съм му, разбрах го от самото начало, но тя? И тя е на негова страна!...

          - Но какво делите?

          - Ех, Марга, човек направи ли години за пенсия... Изпята, излишна песен... И майка й, и тя е на тяхна страна! Пътеките в антрето събрани - опикани и намацани! Всичко в косми! Дървената част на мебелите - изгризани! Лае ден и нощ, не можеш мигна! Бива, бива, ама бивол за курбан не бива! Казах им - или кучето, или аз! Дадоха ми да разбера - не съм им нужен! Добре! И аз не искам да ги видя и да ги чуя!...

 

          Сега, припомняйки си дума по дума четвъртия разговор, маман, разбирам, че не съм била с всичкия си. Била съм в нещо като транс, в изстъпление. Това беше един абсурден акт, достоен за пиеса на Бекет:

          - Пусто е из алеите! Защото е облачно, може да завали! Но е топло!

          - Нека вали! Да измие всичко!

          - Да измие, да измие! Целия днешен ден да измие! И мен самата!

          - И предишните дни и години! Фалшиви, изживени в заблуда!

          - О, възможно ли е, Терзи, възможно ли е?! Не знам, не знам какво ще стане!

          - Каквото и да стане, ще е по-истинско!

          - Уж знаех! Ужким от ученичка знам! И пак, и пак!... Каква съм тъпачка, боже, нищо не става от мен, нищо, Терзи!...

          - Но защо...

          - Не съм допускала, че те... Не мога да се примиря, ох, не мога!...

          - Всяко зло за добро, Марга! Ще ти обясня, ти ще разбереш, че...

          - Какво, какво да разбера! Не ми трябват утехи, чу ли, Терзи!?

          - Недей, Марга! Крупева ли? Какво стана? Кажи де!

          - Може и да не е тя... Не знам!...

          - Кой тогава?

          - Боже, татко ако беше жив! Как го съдех, как го обвинявах! Тоя Гуцев... такава гад!...

          - Кой Гуцев, какъв Гуцев?

          - Гуцев - от Районния комитет! Нали и те проверяваха? По тяхна си линия!...

          - А-а! В института! Е, и?

          - Ами... според него... чуй само! Според него и въобще според тях... и едните са грешили, и другите не са чисти! Ебати тъпанарите!

          - Едните? Другите?

          - Ами да! Едните! Другите! Толкова ли не разбираш!

          - Ти...

          - Ох!... Терзи! Извинявай, извинявай! Не, не!...

          - ?!

          - Едните са бившият ректор и сие... а другите - авторите на писмото... на сигнала...

          - Аха.

          - Подбудите за писмото не-не били съвсем чисти! Терзи! Ами единият от авторите на писмото - професор Тотев - е учен от световна величина, създал е и е патентовал оригинална българска технология за производство на белтък от отпадъчни продукти! Можеш ли да допуснеш, че-че той...

          - Няма логи...

          - Няма! Няма! Всичко се оказа вярно, даже надмина...

          - Как тогава...

          - Ами така! Явлението трябвало да се изкорени, но да не бъдел обиден бившият ректор, защото бил... Дърт педераст такъв!

          - Да бе!

          - Трябвало да се изчака той и... и някои други преподаватели да навършат пенсионна възраст и тогава щели да... да... Майната им, лайнари мръсни!

          - Значи кат' се пенсионират лошите, тогава ще изтръгнат из корен явлението, така ли?

          - Така! Точно така! Правилно си разбрал! Абсолютно правилно!...

          Точно тук, майчице, изглежда изгубих самообладание, препънах се и щях да падна. Просто не помня кога, подпомогната от Терзи, седнах на някаква пейка и ревнах. Той също седна до мен и уловил ръката ми, повтаряше:

          - Всичко ще се оправи, успокой се, успокой се!

          - И днеска... и днеска... главната ме вика при себе си и... и ми казва ние... ние сме много доволни от теб, обаче... обаче-е!... Тоя случай е доста заплетен за новак и затова ще го продължи Ца-царина!... Кха-кха-кха!...

          Закапа дъжд, майчице, капките ми се сториха студени като камшици и като че тъкмо те преляха чашата - ревнах с глас. Той обгърна раменете ми и аз, опряла глава на рамото му... ред сълзи, ред сополи, както казваше навремето татко - хлипах, хълцах:

          - О-ох!... Ще се ма-махна, Терзи-и, ще отида да живея в Само-моков! О-ох!...

          Изглежда съм била съвсем неадекватна, защото той непрекъснато повтаряше:

          - Марга, успокой се! Марги, успокой се! Маргенце, успокой се! Ще ти кажа нещо, успокой се, миличко! - милваше косата ми като на дете, усещах върху темето си топлата му буза, която ме пазеше от зачестяващите капки.

          - Не си струва, чу ли? Всичко е суета! Колко съм преживял! И за какво е било всичко? Истинският живот е съвсем друго, Маргенце! Трябва да щадиш чувствата си, мене слушай! Запази ги за друго, насочи ги там, където ще ти дадат истинския смисъл, ще ти посочат извора на душевно равновесие и блаженство... защото иначе сме слепи, не виждаме природата, не виждаме как се разлистват дърветата, липите наричаме чай... И което е най-печално - не забелязваме човека до себе си, Марги, човека!...

          Ей такива работи ми разправяше, майчице, но аз не можех да вникна в съдържанието, чувствах само, че дишането ми постепенно се нормализира - гласът му ме успокояваше и ми се искаше да не спира да говори.

          - ...Разбирам те, както самата ти не се разбираш - затиснали са те изградените от самата теб условности и не можеш разчете твоето самородно "аз", което съответства на природата ти и което ще те направи истински щастлива! Всьо таки, не мисли, че не зная - публична тайна е, че не живееш добре с мъжа си! Това обяснява твоята нервност, която ще те съсипе!... И тук те разбирам, както и родната ти майка не може - искаш да компенсираш във вестника! Повярвай - на погрешен път си, мила!...

          Когато схванах смисъла на последните му думи, аз истински осъзнах и друго - че пазейки се от дъжда, аз изцяло съм в плен на обятията му. Освободих се конвулсивно и рязко, защото усещах, че ме държи здраво. Но той улови ръцете ми и като ме раздруса, принуди ме да го погледна. Дъждът се усилваше и сред стичащите се по лицето му капки, аз видях едни трескави очи.

          - Не съм забравил, не съм! - сдруса ме отново той. - Тогава ти каза: "Аз съм простодушна и ще се влюбя!" Не, Маргенце, не! Ти не си простодушна, ти си истинска жена! Попита ме: "Ще се разведеш ли зарад мен?", като ме мислеше за елементарен Дон Жуан, нали? За гларус! Не съм такъв! Не ме познаваш, мила моя Маргенце, съхранен съм не само физически, но и морално! Вече съм подал молба и искам ти да дойдеш с мен в Мърчаево! Обещавам ти да бъдеш щастлива! Никой не те е разбирал, както аз! Никой няма да те обича, колкото мен! Никой няма да положи толкоз усилия да си щастлива! Като ме опознаеш, ще ме обикнеш!...

          Дойдоха ми сили, с рязко движение изтеглих ръцете си и рипнах.

          - Не ставай смешен, Терзиев! Какво ти става, чуваш ли се?!

          - Не ме разбра, Марга, ти не си родена за метреса, предлагам ти да станеш Терзиева!

          Дъждът се лееше на струи и аз хукнах през алеята към спирката. Не зная дали не беше слухова халюцинация, но през водното бучене счух: Терзиева-а!...

          Нали ти казах - Бекет.

 

          Събитията оттук нататък се развиваха с такава главоломна шемет, маман, че просто не можех да спра, за да преценя размера на промените, за да размисля и определя с какво точно ме засягат. Имах чувството че се намирам на неуправляем и все по-ускоряващ се по нанадолнището експрес, затова те моля да ме извиниш, ако разказът ми е разпокъсан и фрагментарен. Сигурно ще ти се стори, че следващите действия нямат връзка помежду си и може би донякъде ще си права, но поне ще ги подредя хронологически:

          I ДЕЙСТВИЕ. Бях на обяд в "Журналистите" и с кого мислиш? С Донка Крупева и Мирко Общественика! Недоумявах за повода на необичайната покана, но бързо изплюха препъникамъчето: Юлий Монев! Бил публицист само в очите на тези, които не го познават, но ние го познаваме, нали Марга? Занаятчия, гонещ евтина популярност! Бях толкоз потресена, че не реагирах. Бил невъзпитан дето, пристъпвал заповедта за паркиране! А колко били префинени маниерите му! Мирко изтърси: "За жените той е мъж, а за мъжете - жена! С неговия приятел Генчо Фотев..." Крупева го прекъсна: "Въпросите на задния двор - кой кого и как оножда - анално, орално или мануално- не е наша работа, но той е двуличен не само в личен план!..." Втрещих се, маман! Юлий бил граждански двуличен, той преигравал с експлоатацията на темата за перестройката! Следвал сляпо съветския модел на перестройка, без да отчита нашите специфични национални особености - да се върши реформата по нечий калъп, бил той и съветския, било чиста проба нагаждачество, вървене със силните на деня!... "С какъвто се събереш, такъв ставаш! - заключи Мирко. - А ти бая често си пиеш кафето с него и с фотографа!" "Ще е жалко да те подведат - тихо обобщи Крупева. - Казвам го от най-искрена загриженост, защото си още млада и неопитна!... Изцяло от теб зависи дали занапред ще ти възлагаме по-комплицирани случаи като този с тримата професори... Ти си кандидат-партиен член, нали?"

          II ДЕЙСТВИЕ. На профсъбрание отказах на Мирко Общественика да водя протокола - за да си отмъсти за оная история с чесъна, той ме бе направил "щатен" протоколчик. В отговор той рязко ме разкритикува, че от три месеца не съм плащала членски внос и по устав трябвало да бъда изключена, освен това два пъти съм била закъсняла за работа!... Един кандидат-партиен член би следвало да се замисля повече! - изтърси в заключение пред всички той. Вместо да го взема на шега, аз се направих, че не съм чула последната му реплика и се изрепчих, че не ми пука от изключване: не ходя на море по профлиния, а за закъсненията си имам началници да ми държат сметка!

          III ДЕЙСТВИЕ. Не можех да се примиря с отнемането на случая с "роднинския институт", маман, усещах нервите си обтегнати като струна! Възпроизвеждах и разговора с Крупева и Мирко и вътрешно кипях. От друга страна се питах откъде ли в редакцията могат да знаят "публичната тайна", че не живея добре с мъжа си? Недоумявах! Чувствах се изиграна и натирена в ъгъла. От кого, защо? - питах се. Все пак неотдавнашният успех на статията ми вдъхваше увереност, че само временно съм в немилост (бях ли наистина?). Пък и ми идваше надежда, че все пак "Черният професор", както наричах в себе си Чернев, може би ще бъде разобличен и това бе по-важното - все едно дали от мен, или от Царина. Неспокойствието ми бе допълнително подхранвано и от настъпилото безветрие - нямах работа (дали бе случайно?), ровех в писъмца от сорта "Разкопаха тротоара ни заради уличното осветление и е разровен вече 6 месеца" и имах предостатъчно време за въпроси от рода на: "Да съобщя ли на Юлий Монев? Ами ако той вдигнеше скандал на Крупева? Как да им откажа - на него и Генчо - вече традиционното кафе в криптата?" Или: "Как така един нормален на пръв поглед човек, за какъвто до тоя момент смятах Терзиев, ще изкрейзи изведнъж? Аз ли го предизвиках с нещо, дадох ли някаква храна на илюзиите му? Как да изляза от ситуацията? Дано изтрезнееше!..." Страхувах се, че последната му гротеска е предпоследна и не смеех да стъпя в парка - след всичко в редакцията нямах нерви и сили да се товаря с нови глупости.

          IV ДЕЙСТВИЕ. Терзиев нито ме засече "случайно" с ладата си на улицата, както очаквах, нито ме издебна на спирката, а направо и без никакви увъртания дойде при мен в коридора, където пушех. Изглеждаше самоуверен, но сдържан, ала и аз си бях намислила линия на поведение - нищо не се е случило, ни лук яла, ни лук мирисала.

          Той е съвсем превъртял, маман! Всичко очаквах, но не и да ми развива отвлечени теории. Зафилософства за "нашия кибернетичен и неоплоден от чувствата век", за "душевните Сахари" на младите мъже, които трябвало да минат през дългите и мъчителни стадии на любовта увлечение, любовта опиянениене, любовта страст, любовта секс, любовта ревност, любовта отговорност, но не всички стигали до любовта обич, съдържаща всичко това накуп "и нещо повече"; тяхната инфантилност не им позволявала да оценят истински и в дълбочина една жена...

          Нямах намерение да го оставям да се разпростира (можеше да направи или да каже нещо неподходящо, нещо неприето между колеги и да ни видят - бяхме в редакцията!) и същевременно не исках да го оскърбявам - хубаво бе да се разберем като хора и колеги...

          - ...На едно място Борис Пастернак казва: "Абсолютно всички майки са майки на велики хора и те нямат вина, ако животът после ги излъже." Аз ти предлагам да те направя велика, Марга! Не позволявай животът да излъже майчицата ти! Неспокойните ти хубави очи разкриват твоята неповторима и непозната за самата теб душа! Ще ти помогна да я познаеш!...

          Щях да падна! Не издържах, срязах го с цялата категоричност, на която бях способна:

          - Слушай! Вече преодоляхме проблемите със съпруга ми и нямам никакво намерение да се развеждам, разбра ли! Тъй че бъди добър да ме оставиш на мира и никога - запомни - НИКОГА повече не ми досаждай! Ясно ли е? Инак ще се оплача лично на Крупева за тоя сексуален тормоз, така да знаеш! Съжалявам!

          - Да сте виждали другарката Бръшлянска? - изникна ненадейно иззад ъгъла Общественика.

          Завъртях се на токчето си и тръшнах вратата под носа им.

          V ДЕЙСТВИЕ. В късния следобед на следния ден, вече тръгвайки си от редакцията, на изхода ме спря въздебела жена, изглеждаща моя връстничка.

          - Аз съм дъщерята на Терзиев - представи се с плътен алт тя.

          Отмалях, изведнъж забелязах камбестия й нос.

          - С какво мога да ви бъда полезна? - смутолевих, а тя предложи да повървим пеша.

          Като ме почна, маман! Директно, без никакво предисловие! Пощурила съм била баща й, използвала съм слабостта му, че го гони критическата, не съм била знаела какво прекрасно семейство били години наред, искала съм да го направя за резил пред хората "баш преди пенсионирането му", насъсквала съм го да се разведе и т. н. Попитах я откъде знае и кой й е надрънкал тези глупости, но тя не пожела да ми отговори. Тогава й заявих отчетливо и ясно, като я помолих да го запомни, че нито съм го насъсквала, нито имам каквито и да било претенции към него! По-добре сами да озаптят милото си татенце, като го уважават повече от домашното им куче. Нямаш си представа колко свирепо ме изгледа тя! Кучето нямало нищо общо и нека не съм го настройвала и срещу кучето! С увеличаваща се възбуда тя ме посъветва да не се правя на "божа кравичка", защото вчера, когато го посетила в Мърчаево, той всичко й признал за мен! Всичко! Майка й, която без това била сърдечно болна, щяла да получи инфаркт, целият му род се вдигнал и отишъл в Мърчаево, за да да го вразуми и - забележи! - те дълго чукали на вратата, но аз и безценното й татенце сме се били заключили вътре, били ни видели да надзъртаме зад завесите! Прекъснах я, като й заявих, че изобщо не знам къде се намира вилата им и никога не съм имала мераци да ходя там, но татенцето нещо е мръднало, от няколко дни ми досажда нетърпимо и самата аз не знам как да се отърва от него; съчиних, че съм се канила да им се обадя за съдействие - дано го усмирят и вкарат в пътя, за което ще им бъда безкрайно благодарна... Изведнъж тя ме нарече лъжкиня и мина на "ти":

          - На кого ги разправяш тия?! Кого ще лъжеш? Ами нали снощи у нас телефонира ваш колега и каза, че ви е хванал да плещите мръсотии в коридора! Ами снимката? И нея ли ще отречеш, а? Ето я! Вкопчила си се в него като разгонена кучка - на ачик, насред редакцията! Много добре знаем какви са ти мераците, ама няма да го бъде! Тухлите за тая вила ний сме ги мъкнали - ей с тез ръце! Няма да му я чопнеш, а после да го умориш, няма да ти стане играта!... В коридорите блудствате, във вилата се ездите!...

          Кръвта се смъкна от лицето ми.

          - Това са пълни глупости, избийте си ги от главата и не ме забърквайте във вашите истории! - рекох и търтих да бягам, но колкото и да нямах сили да тичам бързо, с нейните килограми едва ли можеше да ме стигне. Догони ме гласът й:

          - Като те пипна, дълго няма да се сетиш за курвенския си гъз!...

          VI ДЕЙСТВИЕ. Уви, не грешиш, маман. Продължението на историята не мина без замесването и на Коста. А бяха изтекли едва десетина дни от ултиматума, който той ми даде. Държахме се един с друг естествено, сякаш нищо не се беше случило (свързваха ни грижите по детето), но свекървата не само не ми говореше, ами щом ме видеше, демонстративно хлопваше вратата след себе си - нали той спеше при тях! Бях си наложила да се абстрахирам от нея, но тя явно бе скарана и с него зарад мен! Все пак Коста виждаше, че след работа веднага се връщах вкъщи (сигурна бях, че следи кога ще светна лампата!) и макар че свекървата продължаваше да взема Ники от яслата (все пак можеха да ме задържат служебно), вечеряхме тримата заедно. Ала щом станеше време детето да спи, виждах го да се прави, че не забелязва въпросителния ми поглед - качваха се горе мълчаливо и той не се връщаше. Не знаех трябва ли и какви конкретни стъпки да предприема, разчитах нещата да се уталожат и уредят от само себе си, още повече, че Ник бе потънал вдън земи, което аз приемах спокойно, да не кажа доволно. Дали не очакваше да му поискам прошка? Или най-малкото аз първа да разчупя леда? Последното бе по-реалистично и се случи спонтанно вечерта, след като оная дебелата ме заплаши. Знаех я какво ще направи и бързах да я изпреваря - той трябваше да го научи от мен! Разправих му Терзиевата история с мъртвешки глас, като току се изсеквах, но, колкото и да бях разстроена, се владеех. Той ме изслуша с не по-малко мъртвешко мълчание, ала не можеше да скрие колко неприятно е изненадан.

          Очаквах го всякакъв, но не глухоням и сляп - отиде при майка си, без да ме погледне, без да чуя гласа му, без да ме успокои или порицае...

          Следващата вечер сам дойде при мен. Отново седна през масата срещу мен и пак излъчваше гняв.

          - Знам, че ще отречеш! - каза.

          - Кое?

          - Извикаха ме от час в дирекцията на телефона - оня идиот, дето ви чул в коридора да си говорите за секс... Бих му счупил главата!...

          - Очаквах го! Клеветник! Защото аз...

          - След петдесет минути отново ме извикаха, този път дъщерята на този твоя...

          - Той не е мой!

          - И тя, и някакви роднини ви видели - теб и него - във вилата му. Имало и някаква уличаваща снимка.

          - Знаеш, че е лъжа, нали?!

          - И оня лъже, и тя лъже! А снимката е монтаж! Защо по мой адрес някой не пусне някоя лъжа и не забърка комплот? - тихо попита той.

          Изправих се, тропнах с крак.

          - Не е вярно, Коце! Не е! Чуваш ли! Кълна се!...

          Стана за миг - отвъртя ми такава плесница, че полетях обратно. Ухото ми писна и аз се свих на кълбо, като го държах под око - ако налети да ме бие още? Налетя, но не посегна. Гледаше ме като свиреп звяр, после отново седна на табуретката и наведе глава. Ръцете му виснаха между коленете. Чак тогава ревнах. Всъщност не беше точно реване, защото въпреки напъните ми, въпреки гримасата ми, сълзи нямаше - бяха пресъхнали и излизащото през стиснатото гърло протяжно "ъъъ" не съумяваше да ги изпомпа. Ала не се отказвах, чувствах как, червена като мак, стискам юмруци и зъби и механично редувах това "ъъъ" с "Не е вярно, кълна се в мама, в детето!"...

          Въобще - жалка картинка, маман. Накрая той внимателно повдигна брадичката ми и аз млъкнах. Странно, вече не се страхувах от побой, даже го исках - нека удря, няма да се пазя! Гледаше ме със свит под брадичката ми показалец и мълчеше. Като не ме зашлеви отново, помислих, че се е разкаял и ще се опита да ме успокои. Че това е моментът да се сдобрим. Само трябваше да ми повярва.

          Ами. Излезе от стаята. Извиках: "Коце!" Не можех да повярвам, че отново се качва горе...

          VII ДЕЙСТВИЕ. Знаеш ли какво се случи с Джеси, маман?! Отидох у тях, след като Ганка тревожно ме помоли. И Джеси я нямаше вкъщи!

          При моето последно ходене у тях тя ми се видя разстроена. Самата аз бях немалко объркана и напрегната от ситуацията вкъщи и в редакцията, ала виждайки я такава, помъчих се да я разведря с разни смешки. (Разправих й как преди месец-два от любопитство бях хванала Би Би Си да чуя по какво аджеба се прехласваха свекървата и Ник и колко учудена бях, че в тези предавания липсват нападки и хули срещу държавата ни; че съм била изненадана да науча за някои събития у нас, които тук никой никъде не отразяваше! И как оттогава взех редовно да се доосведомявам - от този по-смешен парадокс здраве му кажи!) Тя обаче не се разсмя. Оказа се, маман, че били забранили на д-р Цанков от Балчик да приема болни извън региона. Марги, не можеш ли да пишеш за това?! - с болка възкликна тя. Обещах да проверя, а на изпроводяк тя с треперещ глас ми открехна, че оня от отвъдното, с когото контактуваше, бил уличен от нея в лъжа! (Излъгал нещо за баща й.) Отново ме помоли да не споменавам нищичко пред майка й...

          - Къде е Джеси? - бяха първите ми думи към Ганка.

          Била в болница, не в Балчишката - оказало се, че Жасминеният случай бил извън компетенциите на д-р Цанков, който лекувал само нарушения на мускулния тонус... Криейки този нов факт, Ганка измислила, че на доктора е забранено да приема извън региона...

          - И все пак тя научи. Не знам дали силното разочаование не я извади от равновесие, но... Оня ден, събота, тя не пожела да гледа телевизия и се оттегли в стаята си. Бях заспала, когато се сепнах. Минаваше един след полунощ, от стаята й идеха странни шумове - някакви тъпи удари, стенания, сякаш душеха някого. И нейният глас. Викаше: "Махни се, махни се! Отивай си, махни се!" Обезумяла нахълтах и... Стаята беше в пълен хаос - прозорецът зееше отворен, на библиотеката не беше останала нито една книга, нямаше ги картините по стените. Кой ли е влязъл?! Извиках "Помощ!", надойдоха съседи... Гардеробът зееше съвършено празен; завивките, възглавницата, касетофона - всичко, което ти споменах, се оказа изхвърлено през прозореца, аквариумът с рибите бе съборен и строшен... Видях я да лежи на пода, да размахва метлата, като че ли се бранеше от някого. Щом ме видя, хвърли метлата и взе да трие гнусливо ръце в дрехите си. "Махай се! Чуваш ли, отивай си! Завинаги!" - викаше с чужд глас и трябваше да мине време, за да разбера, че не пъди мен. Не можех да я укротя, да я успокоя. "Той е тук, той се крие! Ще изхвърля всичко да няма къде да се вре!" - бълнуваше, имаше халюцинции, привидения...

          Почувствах се гузна, маман, задето се бях вслушала в Джеси да не разкривам за оня, нейния, макар да се съмнявам дали това би помогнало.

          Не разрешаваха свиждане. Половин месец по-късно я преместили от психиатричната клиника в някакъв санаториум в Поморие. И досега спяла на запалена лампа. Пиша й, но отговор още не съм получила...

          VIII ДЕЙСТВИЕ. Сещаш се за какво ще е, знам, и ти не си допускала, че Ник ще се скрие завинаги, ей тъй - без да се обади. Обади се, да. Но нека карам по ред.

          Беше минала повече от седмица от оназ изядена от мен плесница, когато ненадейно (беше три следобед) Коста позвъни в редакцията. Това беше истински прецедент! Откакто работех тук, се бе обаждал един-единствен път, за да ми каже, че детето е вдигнало висока температура и че не трябва да се бавя. И ето ти втория път! В къщи, когато сутрин отвеждах Ники на ясла, аз го поглеждах въпросително и умоляващо, но той продължаваше да се преструва, че не забелязва съществуването ми, даваше си вид, че не разбира моята уязвимост, потребността ми от неговото великодушие. И ето ти го самият Коста - за втори път! За миг през ума ми минаха най-страшните неща, с които едно дете може да ужаси майка си. А той бил взел билети за театър! За тази вечер! Сърцето ми затупа, маман, дори не го попитах какво ще гледаме! Най-сетне ми беше простил и ми подаваше ръка! Ето това беше събитието! Определихме си среща и с това разговорът приключи. Оставих слушалката върху вилката и усетих, че камък се смъква от мен, че пред погледа ми прояснява - вярвай, маман, имах чувството, че като ми прощава за всичко минало, той ми прощава и за Ник и като слагаме кръст на историята, ние с него днес сякаш почвахме втори живот - живот, който не можех да си представя точно, но който очаквах да ни промени... Знам, че лично ти можеш да си го представиш...

          Да, но (всичко започва с това "но") вече се сещаш, че в края на работния ден пред редакцията ме очакваше не друг, а самият Ник. Без позвъняване, без предупреждение. В негов стил. Никога не беше идвал тук и няколко мига го гледах вдървено, без да отвръщам на поздрава му. Докато той не ме улови с две ръце през кръста и не ме целуна в устата. Отскубнах се и бързо заслизах по парадното стълбище, без да се озъртам за най-будния свидетел - Общественика. Ник ме настигна и като ме улови под ръка, каза спокойно и убедително:

          - Ето я колата. Искам да поговорим, много е важно!

          - Нямам време, на театър съм, бързам!

          - Няма да те задържам, ще те закарам!

          Божичко, защо този мъж с появата си винаги разбиваше на пух и прах отбраната ми, превръщайки ме в жалка марионетка?! Толкова ли бях слабохарактерна? Седнах в колата му като някоя механизирана играчка и той веднага потегли.

          - Задължително ли е да ходиш на театър?

          - О, да! - кимнах все така механично.

          - С него ли?

          - Да.

          Минахме няколко светофара без да обелим дума. Движехме се по булевард "България" и вече наближавахме НДК, когато той проговори:

          - Всъщност времето, с което разполагаме, е напълно достатъчно за това, което имам да ти кажа.

          Най-после една мисъл изплува в съзнанието ми със сказуемо в множествено число: "Дали пак няма да ми се обясняват в любов? Все любов, любов!... И Терзиев, и Ник, и Коста! Всичко е любов! Имаше филм с такова заглавие! И какво от това?"

          На светофара на "Витоша" и "Скобелев" той спря и се обърна към мен:

          - Рано или късно идва ВРЕМЕТО НА ДЕЛАТА, Грет! Дошло е, усещаш ли? Нямаш друг избор! До ден-два ще си окончателно при мен! Задръстена си и сама няма да дойдеш, знам. Пускам те САМО за тая вечер - да асимилираш. Утре ще го намеря в училището. Смятам да е достатъчно. Ако не, ще бъда вежлив с бившата ти свекърва, ще навестя майка ти. Ще гостувам на Крупева, на Бръшлянска и Кънев. Ако и т'ва не стигне, просто ще ме принудиш ДА ТЕ ОТВЛЕКА, мила. Не е стилно, но ТОЯ ПЪТ ЩЕ ГО НАПРАВЯ! СИГУРНА БЪДИ! ПРОУМЕЙ ГО НАЙ-СЕТНЕ!...

          Автомобилите задюдюкаха отзад и Ник потегли.

          - Да не си посмял - казах аз, но гърлото ми беше пресъхнало и не бях сигурна дали той ме чу.

          Едва стъпили на "Раковски", далеч преди "Граф Игнатиев", изведнъж си дадох сметка колко важно е къде точно ще сляза. Трябваше да е преди "Кристал", защото Коста можеше да е подранил и докато ме чака - да е влязъл вътре на чай: можеше да ме види през витрината, като слизам от колата!

          Помолих Ник да спре срещу ВИТИЗ или ако светофарът е зелен - до пицарията на ъгъла на "Гурко". Беше зелен и спряхме пред академичната книжарница. Погледнах го някак убийствено трезво, ала той не видя, вече слизаше да отвори вратата ми. Стъпила на тротоара, като че дяволът ме накара да произнеса:

          - Ник, какво точно намираш в мен? Искам да кажа... което не си открил у никоя... за да държиш така на мен?

          Той примига:

          - Ти нищо ли не си разбрала? - като се увери, че няма да получи отговор, добави: - Това питане се отправя пред раздяла, а ние сме в началото!

          Грабна ме през талията и изненадващо намери устните ми. Нямах шанс да се изплъзна, целуваше истински, опитвах поне да извъртя глава щом пуснеше език, но и това не ми се отдаваше особено...

          Витрината блестеше и не го познах веднага - държеше някаква книга и ме гледаше, както ми се стори, с едва доловимо поклащане на глава. Напрегнах всички сили да се откопча, измучах, в отговор на което Ник затегна хватката. Впрочем, беше вече безсмислено да се боря. Отпуснах се и го оставих да прави каквото знае. През цялото време, докато той с едната ръка ме притискаше над ханша, докато с другата играеше с косите ми или обхващаше врата ми, докато накланяше главата ми наляво или надясно, за да обхване изцяло устните ми и да потърси бягащия ми език, ние с него се гледахме - той зад витрината, аз - надзъртайки на пресекулки иззад рамото на Ник...

          Преди да седне в колата, Ник каза нещо, което не стигна до съзнанието ми. Чух как наду клаксона, как изфорсира и потегли със свирещи гуми. Стоях вкаменена с лице към витрината и продължавах да го гледам. И той ме гледаше все така. Минувачите ме заобикаляха, побутваха ме, ала аз не се сещах да се отместя. И той не помръдваше - нито с мимика, нито с жест, неподвижен бе и погледът му, само главата му все така бавно и едва забележимо се поклащаше...

          Колко сме се гледали - не помня. По едно време той остави книгата и с бавни крачки се отправи към изхода. Излезе. Лакътят на мушнатата в джоба на шлифера му ръка леко закачи чантата ми и... не спря. Не ме погледна. Фигурата му се смеси с множеството, отдалечаваше се в посока обратна на театъра... На няколко пъти ми се стори, че мяркам светлия му шлифер - аха да направя крачка и да припна след него...

          IХ, ПОСЛЕДНО ДЕЙСТВИЕ. Избрах да се върна при него, маман - с риск да ме умъртви. Длъжна бях. (Пък и къде да отида? Ник отпраши в неизвестността, а в софийските хотели не пускат софиянки.)

          Не ме уби.

          Истинският виновник бил той. Майка му още от самото начало била против женитбата ни, била събрала информация за моето "разорено семейство", за имуществения ми ценз, за възрастта ми. Но той я заплашил, че ще се изнесе с мен на квартира, че ще я напусне завинаги и никога няма да види внучето си. Пак се оказала права, когато наяве излязло бездетието ми, а той се огънал, избирайки осиновяването вместо развода. Как след всичко да признае пред нея, че е била права от самото начало, а той - фатално сгафил? Предпочел да се примири, но да не разкрива пред майка си проваления си брак, болката от който му носела нечисто упоение. (?!) Обичал ме безнадеждно дори и сега, когато краят бил неизбежен и винаги щял да се моли - дано се спася, защото той със своята упоритост объркал и моята карма. Нека не го разбирам превратно - няма оставен мост! "Ние с теб никога повече няма да бъдем заедно, никога повече няма да се видим в тоя живот и днес за последно чуваме гласовете си... Детето ще вземаш в почивни дни според закона, но не сама, с мама."

 

                                                Х.

 

          Марга се пренесе у Ник още сутринта след една нощ, през която не се разсъблече и не се докосна до постелята. От погледа на Ник, пристигнал за багажа, не убягна сланата по лицето й, колкото и да се беше постарала в разкрасяването. Жена, която не напуска лесно един, за да отиде при друг, не би напуснала току-тъй и другия! - със задоволство констатира той. - Но ако тоя я е задъ'ржал с нещо, защо бе толкова усърдна в градежа на роговите му образувания?

          През изтеклата безсънна нощ Марга на два пъти взе таблетки, ала не смъкна вдигнатата температура. Към напрежението от предстоящите съдбовни промени се прибави и едно неподозирано преживяване - изненадващо бурните пориви на чувства към малчугана! Фактът, че никога не беше имала достатъчно време за него, я терзаеше, мъчеше я с угризения, същевременно поплака и за себе си - значи все пак наистина обича това дете! И едва сега разбра защо тази сутрин вместо тя да го отведе на ясла, както обикновено, щеше да го стори Коста - ами че той е предугадил, че инак тя ще го отвлече! Мятайки се между самобичуването за пропуснатите майчини ласки и все по-узряващото решение днес да го отведе от яслата със себе си, тя не усети настъпването на утрото - бе седнала на леглото и, задрямала, едва не рухна на пода. В банята, под отрезвяващите струи на душа, тя прозря химерността на авантюристичните си планове - поне на този етап малкият Ники не можеше да живее при тях, просто нямаше кой да го гледа при нейните и на Ник закъснения и командировки... Тактично оставена насаме с него за няколко минути, Марга го притисна в обятията си и дълго не го пусна, за да не види сълзите й. "Мама заминава и няма да я има дълго - каза му като се поуспокои. - Но пак ще дойда! Искаш ли да дойда?" "Да, бабо - малчуганът се бе засмял на грешката си. - Мамо, коя кола е по-бърза - ройс-ройс или арфа ромейо?"...

          Шофирайки към "Белите брези", Ник току се обръщаше към нея със стаена усмивка и очи, които сякаш говореха: "Най-после, най-после!" И стискаше поривисто дланта й. Нейната усмивка му отвръщаше: "И аз се радвам, но съм много, много уморена..."

          На площадкака пред неговата врата Марга за пръв път се вгледа в съседските врати, в табелките, шпионките, изтривалките...

          - Чакай тук! - каза Ник, като отключи. Внесе двата куфара, а тя покорно остана на прага без да попита защо - чувстваше се толкова отпаднала, че не бе в състояние да мисли и навярно би се съгласила с всяко негово предложение.

          Ник се появи с менче вода, което плисна върху прага и голия балатум в антрето, сетне изведнъж я вдигна на ръце, а тя като впи ръце във врата му, изненадано изохка.

          - Добре дошла в дома си, стопанке! - стъпи на мокрото той.

          Умората натежаваше, но тя отново направи констатацията, която неволно винаги правеше, щом дойдеше тук: колко гола и празна е стаята с положения на пода матрак, с малкия гардероб и бялата хартия, заместваща щорите! Впрочем спартанска бе мебелировката и във втората стая - т. нар. кабинет: пълен с книги библиотечен шкаф, бюро и дузина празни бутилки по захабения мокет...

          Все пак в нейна чест Ник бе сгънал завивките върху  матрака, даже бе изнамерил някаква покривка, а бутилките от кабинета вероятно бе преместил на балкона... Да, ергенската неразбория в оскъдно мебелирания апартамент й беше позната, но не и внезапно проблесналата мисъл за необходимостта от нова подредба и основно почистване!... Ала не сега, не днес, ех, да би дремнала час - два!...

          - Не си закусвала, нали? В хладилника има сух салам, сирене и кашкавал... Ще ти изпека сандвич.

          Марга завъртя отрицателно глава.

          - Ще туря кафе. Или чай?

          - Не - за пръв път проговори тя и се прокашля да прочисти гърлото си. - Искам само... да си легна. Само за час.

          - Милата ми! Наистина изглеждаш изморена... изтерзана! Ще си починеш и всичко ще се оправи!... Позволи ми да ти помогна!

          Марга стоеше като сънено дете и дори не му помагаше в несръчните му опити да я съблече. Едва ли вникваше в думите му: "Колко си хубава!", едва ли усещаше целувките му върху всяка последователно откривана част от плътта си: шията, гърдите, корема, бедрата... Когато Ник със завидно търпение я освободи и от бельото, улови я зад коленете, вдигна я и внимателно я положи върху матрака.

          - Искаш ли да се любим? - прошепна.

          Притворила очи, тя завъртя отрицателно глава, а той старателно я зави и я целуна по устата.

          - Почини си добре, наспи се! Ще се обадя в редакцията, че днес няма да ходиш!

 

          След първите преживени дни на новия си адрес (с отваряне на очите сутрин се питаше къде се намира), Марга забеляза две неща у себе си. На първото - изострената й чувствителност - не отдаде никакво значение, защото бе обяснимо при новите обстоятелства, но второто? Откъде се взеха тези вече седми ден неспадащи 37,2 ? Характерните симптоми на грипа и простудата липсваха, чувстваше се здрава, тогава? Е, не беше хипохондричка и кой дявол я бе накарал да пъхне термометъра? Втори път няма да се сети, нали общуваше пълноценно?

          Ник, слава богу, не подозираше, той бе изключително внимателен и добър, даже сякаш я глезеше - възприемаше я и се отнасяше към нея като към безпомощно дете, но и като към любима. Тя не само че нямаше нищо против такова едно отношение, ами напротив - чувстваше, че изпитва необходимост именно от това, търсеше го, предизвикваше го...

          На обед той я откарваше до редакцията, а вечер я чакаше отпред... Драстичната промяна в живота й някак изведнъж бе променила до неузнаваемост и ежедневието в редакцията, изтласквайки предишните й емоции; отнемането на "роднинския институт" вече й изглеждаше маловажно, притесненията около Терзиев - също (той се криеше в миша дупка, както впрочем и Общественика) и вече съвсем спокойно пиеше кафето си с Юлий и Генчо (все пак не сметна за необходимо да "изпее" пред тях за обяда си с Крупева); сама изненада себе си като "отряза" Илийчо Кънев във връзка с отново "зациклилия" бюлетин, направи го толкова спокойно и естествено, сякаш й предлагаха цигара, а не й се пушеше; каза му: Шефе, съжалявам, оттук нататък не разчитай на мен за бюлетина! (Илийчо бе примигал на парцали и без да обели дума, сам си беше свършил работата!)... Въобще, чувстваше се съвършено спокойна, държеше се неестествено естествено - нали в края на работното време щеше да зърне колата на Ник на забранения паркинг?... Бе късметлийка, че и неговото списание работеше следобед - прибираха се двамата заедно!...

          С течение на дните Марга смътно долавяше в себе си нещо все по-набъбващо и неконтролируемо, ала колкото и да отказваше да повярва, трябваше да го идентифицира и признае - изумена откри, че повторно и с изненадваща сила у нея неусетно се връщаше онова отношение към него от първите дни и месеци на връзката им! Мигар се влюбваше повторно? Можеше ли да го допусне?! Ала едва ли имаше друго обяснение за държанието си: гледайки го в очите, мъчеше се да отгатне мислите и желанията му, стремеше се да обсеби цялото му време, а самата тя - да е постоянен център на внимание! Слава богу, че само някакви си четири-пет часа в денонощието не са заедно (улавяше се да поглежда часовника си в редакцията), но затова пък вечерите, нощите и сутрините бяха техни!

          Ник се оказа един поспаливец, ала тя не го оставяше да лентяйства до късно - пъхаше бедро между неговите, гъделичкаше го, ала когато той въпреки всичко отказваше да отвори очи, почваше леко да хапе ухото му, да диша в него и по тила му... Случваше се той да се преструва на спящ, докато тя, шарейки с длани по тялото му, не стигнеше до мястото, състоянието на което го уличаваше в симулаж. Изненадата й съвпадаше с някое негово рязко движение, придружено със звук; тя се стряскаше и за да отмъсти, мяташе се отгоре му да го "тушира"... Понякога той стоически понасяше "наказанието си", ала други път върху матрака, че и вън от очертанията му, се развихряше истинска борба в свободен стил с възходяща градация на ожесточение, възбуда и възклицания, борба с претъркулване, вкопчване, възсядане и събаряне, в края на която по-нетърпеливият развяваше бялото знаме, за да изтърпи върху себе си с мазохистични протести блажените минути на агресията...

          И двамата бяха удивени - караха истински меден месец! Любеха се и сутрин, и вечер, любеха се, отдавайки се един другиму без остатък и с такава страст, че веднъж той с полуусмивка попита как ли възрастната му съседка "от Агенция Клю-клю" възприема децибелите на любовния й плач ("Хомо гристе!")... Веднъж, гледайки я да се насочва към банята разсъблечена, той бе констатирал: "Какви крака, господи, каква анатомия! По-красива си гола!"" (впрочем не за първи път) и полу на шега я бе помолил сутрин да вчесва косата си гола, да оправя педикюра си гола, да играе гимнастиката си гола - така естетическата му наслада нямало да изостава от "безумната наслада"... Не му остана длъжна: "Само че и аз те искам голичък, хипопотамче! Твоята мъжественост... и визуално си я бива!" Марга бе удивена колкото от собственото си несекващо желание, толкова и от неговите способности. Заключаваше, че на трийсет и пет той едва ли би могъл да е толкова любвеобилен, ако не ползваше някакъв силен допинг! И окрилена допълваше, че допингът бе самата тя - той я обичаше! Сякаш в подкрепа на последното, веднъж (само веднъж!) след една от изтощителните любовни прегръдки, той й прошепна: "Ти ще ми родиш дете, сигурен съм!" Тя веднага оцени по достойнство желанието му с всички произтичащи от него ласкаещи я заключения и същевременно бе дълбоко наранена (не от думите му, а от собствената си неспособност да го дари с тази заслужена радост); реши, че повишеното й либидо, съпоставено със стерилността й, е незаслужено, дори извратено... Ала това петънце, като всичко случайно и несъществено, скоро беше забравено.

          Досегашният им опит изглежда бе допринесъл за възпитанието на чувствата им, което личеше от старта на втория им брак след изтеклата медена декада, когато градусът на еротичната им чувственост спадна - продължаваха да се отнасят един към друг с трогателна смесица от сияеща, неподправена детинска радост и ясното съзнание за отговорността от постъпките си на възрастни хора; чувстваха, че да искат повече би било пресилено, стигаше им, че им е хубаво заедно, че вече нищо не им пречи да са заедно, че тяхното заедно тепърва предстои и те го очакват без изгарящо нетърпение, но с пълното съзнание за чудната му неизбежност...

          Е, тя не можеше да изключи мисловния си поток и особено в началото, когато нощем равномерното дишане на Ник я оставеше сама, от скритите подмоли на съзнанието й изплуваха спотаени въпроси: Дали без фаталната целувка на Ник пред витрината нещата между нея и Коста нямаше да се нормализират? Не остави ли с лека ръка детето си и дали би го сторила, ако му беше рождена майка? Дали след като съдът го откъснеше от баща му и баба му (както се кълнеше Ник), то нямаше да бъде травматизирано? И макар Ник да бе "детешар", дали момчето щеше да се чувства добре при тях, дали те щяха да съумеят да го предразположат, да му създадат атмосфера на топлота и уют? И - боже! - дали тя желаеше това дете заради самото него, или този неин стремеж идеше да очисти съвестта й; дали тя, осигурявайки си душевен комфорт, не поставя едно фатално начало в живота на това момченце - ако то един ден кривнеше от правия път?... Може би затова маман (беше я уведомила за събитието едва след внасянето молбата за развод) бе пределно лаконична: "Дано знаеш какво правиш!..." И бе затворила телефона...

          След подобни раздвоения сутрин тя се сепваше и отново се питаше къде е, и, осъзнала се, налягаше я гузност към Ник, притискаше се о него, готова в знак на изкупление да му предложи любовта си... Връщане назад нямаше.

          След дните на съвместна потребност да бъдат съвършено сами, вечерите им в разни ресторанти зачестиха. Предпочитаха източните: корейския с уюта на сепаретата, с екзотичното меню, с тихата музика и безупречното обслужване, или някой от японските; веднъж тя отклони предложението му за "Шератън", предпочитан, според нея, от "синчета на баровци и разни далавераджии с набъбнали джобове..." Ник се бе усмихнал дискретно...

          В разговорите им преобладаваше темата за предстоящото им заминаване в чужбина, възможността да избират между Малта, Брюксел и Осло. Ник правеше туристически обходи, нямаше лични впечатления единствено от Малта; но според него везните накланяли към Брюксел, откъдето най-вероятно щели да получат агреман и където на Марга щяла да бъде уредена специализация със стипендия от 17 хиляди белгийски франка... Но нима имаме дипломатичеса мисия и в Малта? - бе отклонила насоката тя, внезапно изчервявайки се. О, имаме и в Люксембург, миличка, а вероятно и в Лихтенщайн - ние сме високоразвита държава!...

          Какво пък, защо не - тя никога не беше пътувала зад граница, ако не се броеше ученическата екскурзия до Ленинград, а една специализация щеше да й бъде полезна - ще научи английски, повече чужди езици никога не са излишни за един журналист. В свободното време ще превежда, ще обикаля с малкия Ники по музеи, галерии, магазини (трябваше й шофьорска книжка!)... Вечер ще са тримата, навярно ще се сближат с някое от семействата в посолството... През летните отпуски ще пообиколят околните държави и, разбира се, ще се връщат в България с подаръци за маман и Дима... Ах, как ще й липсва маман, как ще й липсва! Но трябва да устиска и на тази болка...

          Колкото до редакцията, Марга сякаш едва сега успя да се наслади на отпадналата необходимост да се съобразява (защо не го кажеше с точните думи да се страхува!): от Дона Чечилия - дали ще я назначи с постоянен договор; от високомерието на Бръшлянска, от наглостта на Молеца с неговия тъп бюлетин, от простотиите на Терзиевата дъщеря и Общественика... Чудесно било да гледаш уверено и със самочувствие, да не плюеш на достойнството си! Ник обещаваше да уреди запазването на мястото й, ала дано след четири години някои от хората в тази редакция вече не бъдеха същите! Мигар я смятаха за сляпа и мислеха, че не забелязва промяната в държанието им, след като несъмнено се бе разчуло, че е станала съпруга на Николай Зарков? (Те всеки ден виждаха Ник да я чака пред редакцията и как след като я целунеше, й кавалерстваше със затваряне вратата на автомобила след нея!) О, как сервилничеше Молеца - същински шут! Оня ден, без да го бе молила, й донесе кафе! Марче, с колко захар го пиеш? Той да се благодари, че, за разлика от Царина, тя има такт!...

          Царина също бе поомекнала с нея и, когато Марга кажеше "Ало, маман?", тя излизаше, но не в знак на протест, а от деликатност; Царина дори се допита до нея по повод читателско писмо за "Човекоядката" на Иван Радоев...

          Промяната не пропусна и най-важната в редакцията - Крупева. Срещата в коридора бе случайна, ала вместо, както обикновено, да я подмине с витаещ поглед, Дона Чечилия я бе уловила под ръка, за да я въведе в кабинета си. Чувам хубави неща за теб! - бе изхриптяла заговорнически. - Радвам се за теб, радвам се! Ние с професора сме стари приятели, сигурно знаеш! Някой ден ще дойдете с Ник вкъщи, играеш ли покер? Не? - като стисна ръката й, тя бе въздъхнала: - Ех, тоя Ник колко е фин и далновиден! Взел си е жена дете!...

          Срещата във височайшия кабинет бе станала повод за първото семейно спречкване: Защо Ник е крил близостта си с Крупева? Не, тя била близка с баща му и съвсем бегло с него, само веднъж били играли покер в "Каблешковата къща" и той, като домакин, не можел да е неучтив... Въпреки успешното посредничество на матрака в сдобряването им, Марга няколко поредни дни не можеше да се освободи от натрапчивото матово петно върху кристалното стъкло, през което гледаше напред...

          Юлий Монев за сетен път бе доказал, че не принадлежи към нито една от известните й категории. За съжаление го беше направил по един не особено приятен начин - отдръпна се от нея, предишното му благоразположение сякаш се стопи и той стана оня Монев от първите й дни тук - недостъпен, мълчалив, затворен... Като че ли единствено непринудеността им с Генчо Фотев остана непроменена - двамата с него поляха промяната в семейното й положение и това беше втората вечер, която тя не прекарваше изцяло с Ник (за първата той я бе помолил - да пийнели по чашка с някой си Гео, негов стар съперник по ски пистите). Единствено пред него тя сподели за предстоящото замнаване, в замяна на което той й призна, че също гледа към чужбина - като работник в Либийската пустиня, надявал се да спести за жилище, живеели в една стая с жена си и детето... На сбогуване той й се извини за мистериозно изчезналата от чекмеджето му снимка-закачка с Терзиев...

          Терзиев също й се извини "за главоболията", пожела й щастие. Бил се сдобрил със семейството. Беше се променил до неузнаваемост - същински грохнал старец...

          Ала вълненията около подготвяното заминаване и предстоящия развод отстъпиха на заден план пред планувания обяд с новия й свекър, обяд, който трябваше да се състои веднага след завръщането на Зарков-старши от САЩ и на който тя трябваше да бъде представена "официално". Ако пречупиш езика си и се обърнеш към него с "папа", ще го спечелиш от раз - бе казал Ник. - Първата му снаха се обръщаше с "Пенчо", което не бе по вкуса му...

          С какво щеше да остане в съзнанието й този обяд? С боязънта? (Тя сякаш най се боеше от собственото си неспокойствие.) С разочарованието? Някои от детайлите просто щяха да откажат възпроизвеждане. Но ето един: Жената. Марга знаеше отпреди, че употребяват тая дума за персонифициране на помощницата, наета за хигиенизиране на професорския дом. Но се оказа, че него ден се отнася и до сервитьорката, която донесе обяда и която се грижеше за "невидимото" сервиране и отсервиране в сецесионовата стая с камината.

          Не го беше измислила тя: Не отивай където и да било с голяма кошница, за да не бъдеш разочарован; не питай, за да не те излъжат. А тя сякаш бе тръгнала, искаше да пита! Откъде им хрумна тъпия разговор за Щатите? Толкова ли нямаха какво да кажат за себе си, за своя живот? Но тя през цялото време имаше чувството, че спорът между Пеньо и Николай Заркови, се водеше заради нея, че двамата участваха в своеобразен дуел за нейното спечелване! Негласно я бяха превърнали в арбитър, макар да не искаха мнението й! Имаше ли нещо, което тя не разбираше?

          Пиеха "Евксиноградска гроздова" с шопска салата и вдигнаха учудено вежди за предпочитания от нея скоч с лед и кашу. Хубаво, че поне се отпусна и пийвайки си, от заяжданията им до нея стигаха само отделни фрагменти:

          ПРОФЕСОРЪТ:

          "В САЩ студентите не знаят къде е Франция. Буквално. Руските им колеги ще ти начертаят без грешка световната политическа карта."

          "Когато Франк Лойд Райд построи спираловидната галерия "Гугенхайм" в Ню Йорк, някои предричаха края на класическото послание на Лувъра. И сгрешиха."

          "Прав е професор Постман - в Щатите хладните медии (терминът е на Маклуън) превръщат всички обществени ценности в брак. Свобода, свобода! - красива матрица! Там, синко, индивидуалната личност е жертвана в полза на корпоративния мандат. Най-големият автор на афоризми след Ницше е именно Маклуън."

          "Умеят да митологизират стойности, събития, хора, т. е. - скрива се неудобната част от истината. Никой компютърен блок не пази информация за възхвалените репортажи на Стайнбек за Виетнамската война, за връзката Джон Кенеди - Мерилин Монро..."

          "Механичното икономическо развитие е социален евфемизъм, щом не е предшествано от солидни духовни скрижали, пропуските в културния идентитет рано или късно ще подронят основите..."

          "Нашенецът се прехласва по Щатите, предъвква думата свобода, а като отиде там - какво? Оказва се, че е ламтял не за свобода, а за вещи! Замаян от бляскавата видимост на нещата (изброяват му 83 вида салам, 14 вида сирене, 17 асортимента пилешко), веднага сравнява с нашето, ламти за тяхното, но не държи сметка за изразходваната обществена енертия! Имаме ли право на богатствата им? Като тях ли работим? Ориент! Че не сме Америка, е най-справедливото наказание за нашата некадърност! Последното го е казал Рейгън."

          "Всъщност средният американец е отчайващо смешен пуритан, кон с капаци!"

          "И творецът, и ученият, и докерът там са политеисти. Кланят се пред бог Комерсиализация, подчинени са на бог Печалба, изкушени са от бог Конюнктура. Фицджералд, Доктороу и пр. - всички са пишели и пишат сценарии, дават идеи за видеоклипове... Потвърждава го анкетата на компания "Нилсен"..."

          "Пазя един брой на "Гей Ериа Рипортър" с реклами на голи мъже. "Кастро" е изцяло гейквартал в Сан Франциско. В съседната хотелска стая едно хомосемейство шумно оправяше отношенията си с трошене на мебели..."

          НИК:

          "Може би не ти харесва, че в тамошните университети можеш да се дипломираш, да защитиш дисертация, но не и да се пенсионираш в тях? Всяка година правят конкурси и за 1 позиция се сражават 200 учени. Талантът е единственото хващащо дикиш ходатайство. Как е у нас, мила, ти правеше някакво проучване?..."

          "В задъханото Сити на Ню Йорк, в Манхатън, никой не се чувства чужденец, още по-малко в Деня на благодарността. Маскарадът в Бродуей. Изгледът от 108-ия етаж на единия от близнаците - Уърлд трейд център - панорамата, очертана от Хъдсън и Източната река. За няколко часа бях гражданин на света!"

          "Това е друга опера. Нийл Постман, Маршал Маклуън - окей. "Медията моделира посланието", "Глобално село" и пр. афоризми. Чудесно. Но някои използват тези двама професори за кьорфишеци. Интелектуалецът има имунитет срещу телевизията (както срещу алкохола, докато туземецът е туш от 50 грама)."

          "Между епитетите за тяхното общество - хуманно, справедливо, подредено - като че ли най му приляга естествено! Към САЩ не може да бъде приложен методът на аналогиите с Европа! Там европейските екзистенциални ограничения са преодолени!"

          "Там почувствах, че моят живот е протекъл в една глуха провинция сред хора, които дълго още не ще се самоидентефицират. Разбрах още, че дори изведнъж да стана американски милионер, аз не ще почувствам свободата там, защото съм безвъзвратно пропит от ентропията тук. Колко е актуален Юнг, като казва, че всеки римлянин е бил заобиколен от роби, чиято психология е завладяла империята и всеки римлянин неусетно вътрешно се е превръщал в роб! Мисля, че падането на Рим е било неминуемо!"

          Професорът показа отегчението си чрез изкуствена усмивка: "Разговорът загрубя, дамата скучае, нали, Марги?"

          Марга бе съвършено изтрезняла от първоначално лизналия я алкохол и сама се удиви от себе си, когато, ставайки, уж неволно закачи с лакът скъпата ваза, която се разби с трясък...

          Не стигна нито до "папа", нито до Пенчо... Поне този ден не.

 

          Заминаването им се очакваше най-късно с появата на мартениците, а не беше изключено да тръгнат още след новогодишните празници и време за губене нямаше - шофьорският курс, каран от Марга, бе от ускорените (автомобилът щеше да й е нужен там). Никога не беше сядала зад волана и лекотата, с която кормуваше, бе удивила инструктора, а Ник я насърчаваше да кара маздата из софийските улици, при условие, че е до нея... ("Докато не съм я продал.")

          Тя не му създаваше затруднения с шофирането, но желанието му за обновление на външността й не бе задоволено изцяло - тя отказваше да се съгласи, че ако скъси косата си, би подчертала хубавата си шия. За да угоди поне отчасти на каприза му, стана посетителка на някакъв скъп фризьорски салон и му се явяваше ту с грациозно оголен врат, изцяло топирана, а сетне сресана само надясно, завита на пухкаво роло, крепящо се на тила с фуркети и фиби, ту с коси, обтегнати назад и над ушите, спускащи се свободно към раменете и няколко тънки и остри кичури над оголеното чело и бакенбардите... Той я оглеждаше с изпитателно присвити очи, после я улавяше през кръста: Добре, че не се подстрига!...

          Виж, втората част от плана му - попълване на гардероба й - не срещна съпротива. Шивачът-дизайнер, препоръчан от шивача на Пеньо Зарков, веднага се зае с осъществяването на нелеките поръчки, взети от "Фешън" и "Родие" - тоновете бяха меки: слонова кост, бежово, сиво; копринените блузи - с фина бродерия, рисуваните копринени рокли - уникати; вълнени, кадифени, трикотажни тъкани; дължината - над коляното или до средата на прасеца; силуетът - издължен, с широки рамене и силно стеснена надолу...

          С един от новите тоалети прекъснатите за известно време визити в Бояна бяха подновени. Появата на младото семейство се превърна в събитие. Нея вечер, освен постоянното присъствие, на сбирката бяха надошли и студенти от Художествената академия, които с любопитство наблюдаваха сцената с посрещането на младоженците: как Марга с царствено достолепие улови Ник подръка, за да минат между шпалира на ръкопляскащите. По указание на Пламен две от студентките разчистиха за новодошлите "председателските" места. Ала преди да седнат, Пламен Кочев се бе обърнал към Ник: "Сър, извинете дързостта ми, но позволете само едно рок движение с вашата дама, тоалетът заслужава да се види от всички!", след което бе вдигнал Маргината ръка, завъртайки я цяла около оста й и на фона на нови овации. Сетне вдигна чаша: "Дами и господа! Ив Сен Лоран е изпратил от Париж при нас не само една от най-хубавите си манекенки, ползваща неговата козметика и парфюми, но я е облякъл и с последния си модел в гръко-римски стил, връх на дизайнерския си гений. Жената, казва господин Лоран, трябва да се чувства красива и винаги готова да извърши някаква лудория на душата си чрез своя тоалет! В този смисъл ние очакваме от нашата Меги всякакви лудории, компенсиращи лудостта на обвързването с брака! Сега ще пием за тези вериги и като напънем въображенито си, дано ги видим ефирни като люляков ветрец! Не се променяйте, наздраве!"

          Засвири музика, всички им честитиха, после Ник отиде до колата за касата шампанско и тогава Марга съзря студентката, чийто кавалер бе Пламен - тя беше някаква фея от вълшебните приказки! Марга буквално не можеше да повярва на очите си и не откъсваше взор от нея - толкова красота на едно място! В един момент сведе поглед засрамена. Сякаш съзрял смущението й, Пламен я покани на танц, последваха ги и студентите. Танцуваха блус, по време на който размениха следното: "Меги, казват, че на нежния пол му липсвала далечина на погледа, както и венчърна психология! Чужд бил на рисковете! Казват, че женското въображение и импровизации се осъществявали най-вече в конкретен план! Ти опроверга всичко това, Мег!" "Благодаря, много си мил! Обичам комплиментите, но на твое място не бих се отделила нито за миг от тая самодива, за да не ми я грабнат! Откъде, за бога, я намери?!" "Да, хубава е, но ме чуй - ти я превъзхождаш, защото тя няма това, което имаш ти - зрелия сексапил на една жена, за която страстта е естественото състояние на тялото и духа!..."

          Макар и по-дискретно, Марга продължи да фиксира "самодивата", наречена Гергана. Трикотажната й рокля, далеч не толкова скъпа, колкото нейната, по един прекрасен начин следваше изящните пропорции на тялото й, като натуралистично оформяше прелестното й задниче, подчертаваше талията, изливаше съвършните по форма и големина гърди; елипсовидните й очи бяха странично разположени като на някоя египетска фреска, гъстата й руса коса живо играеше по раменете и гърба, устните предаваха изтънченост, а зъбите й бяха холивудски. Ала тя нямаше вид на мацка - оказа се сведуща в изкуствата, философията и теологията, проявяваше и чувство за хумор и с удивителното си дар слово и мек тембър буквално хипнотизираше всички, включително и жените. И навярно този шокиращ интелект, красотата и чарът й, съчетани с младостта, в крайна сметка биха били отблъскващи, ако тя не се държеше простичко и обикновено като някоя средна по успех и хубост гимназистка, която лесно може да бъде смутена (състудентите й викаха "Гано"). Не, това същество не можеше да бъде истинско, някоя материализирала се богиня просто беше решила да се позабавлява сред простосмъртните! И сигурно се забавляваше добре, ако се съдеше по лицата на Збишко и Анго. И на Ник, разбира се. Всички те се изредиха да танцуват с нея, а Ник (Марга безпогрешно забеляза!) за миг я притисна в себе си, като междувременно (и това долови) се мъчеше да я шашне с познанията си за Киркегор... Марга се почувства смешна със скъпите си дрехи, с физиката и възрастта си...

          Не разбра защо го направи (тия дечковци бяха безинтересни), но позволи на студента, употребяващ обръщението "Гано", да я притисне по време на танц. Нямаше значение дали Ник щеше да види. Впрочем след Пламен, Збишко и Анго (да му се не надяваш!), всички студенти танцуваха с нея - с Марга - и до един се надпреварваха да я ласкаят...

 

          По метода на отричането Марга се мъчеше да стигне до зародиша на новопоявилите се безсъници: партито в Бояна? Отдавна беше забравено. Разводът? Малкият Ник? Не (превъзходният адвокат, приятел на Ник, обещаваше благоприятен изход). Вестникът? Също не. Настройката за предстоящото отпътуване я правеше безразлична към по-горещите случаи, задоволяваше я рутинната обработка на непретенциозната част от писмата. С шофирането също нямаше проблем, отскоро вече беше и правоспособен водач. Не беше и от тревогата за маман, защото тя нямаше да е сама, с нея беше Дима! Ник? Но какво Ник, при него нямаше нищо ново, ако се изключеше, че вече бе в дългосрочен творчески отпуск (довършваше превода за изданието на Бодлер), краят на който се надяваше да съвпадне с отпътуването им...

          Тогава?

          Ето това беше въпросът, който я занимаваше всяка нощ след заспиването на Ник. Даваше си сметка, че това не беше напрегнатостта на първите й дни тук, нито "светската суматоха" - шофьорските курсове, пазаруването за там, промяната в редакцията... Размишлявайки, до призори ровеше в апокрифния екземпляр на "Фашизмът" от Желю Желев, ала успокояващата част на тези бдения бе, че сутрин не се успиваше, сепваше се и усмихната се притискаше о топлия и младенчески спящ Ник. Чувстваше се бодра. Оставяше го да се наспи, а щом той отвореше очи, отново му се усмихваше и отново се притискаше, този път с негово разрешение и с уговорката, че нищо не иска, а "само да го почувства". Първоначално той приемаше молбите й като покана за интимна близост, но след време свикна - нейните усилия "да го сплеска", легнала върху му, невинаги завършваха със секс. При едно от тези несексуални сплесквания, тя му бе казала: Знаеш ли, че те обичам?

          Сетне пиеха кафе по негов обичай (измиваш зъбите си и го пиеш преди закуска, за да усетиш аромата му!), закусваха, побъбряха за най-общи неща, между които и кроежите му за ски - ако отпътуването им закъснеело, щял да отскочи до Боровец поне за седмица "да начеша крастата си"... После всеки поемаше "по задачи", за да дойде отново будната нощ...

          Напоследък безсънието й се отразяваше по един странен начин: беше я направило словоохотлива. Вечер, сгушена на гърдите му, не го оставяше да заспи, минаваше полунощ, а тя говореше ли говореше. Ник задаваше въпроси, отговаряше, ала най вече слушаше, докато в един миг тя не установеше, че словопотокът й се излива върху един спящ човек...

          Една нощ тя изцяло посвети на родителите си, които той почти не познаваше. Едва сега разбирам баща си - този човечен грешник... Знаеш ли, Ник, мисля си, че това дето дълго не можех да му простя, не е само заради причиненото на мама... Струва ми се, че тогава... не съм се познавала достатъчно!... Едва сега се докосвам до... като че ли надзъртам през една ключалка към моята същност и... и ме хваща страх! Може би онази там е способна на страшни неща! Имам нужда от теб, Ник, пази ме от нея!..." И т. н. - цялата биография на папа. За маман беше казала, че при мисълта за нея нещо в гърдите й се свива на топка, че никога не е могла да си представи как един ден ще я изпрати от тоя свят. Сигурно ще умра с нея, Ник! Божичко, дали докато сме там... Тя е болна, Ник! Кога ще отидем да ви запозная?... И т. н. - също цялата биография...

          Бил й се обадил ветеринарят д-р Конев, за да й каже, че е уволнен, но си бил намерил работа в ХЕИ, инспектирал хигиената на ресторанти и месарници... Нямам думи, Ник!...

          Разправяше му и за Жасмина. Един ден тя получи писмо от нея и пламна от срам: от посещението си при Ганка почти не се беше сещала за нея. Остави прочита за вечерта, без да подозира, че Джеси ще обсеби цялата й нощ...

          "Марги, няма на кого другиго да го кажа - пишеше приятелката й. - Онзи, с когото разговарях, се оказа измамник! Какви лъжи!... За татко, за мама! И ми внушаваше да се откажа от теб! Тогава съм щяла да оздравея! Марги, той се беше вселил в стаята! Усещах го, чувствах го! Взе да не ми дава покой, особено нощем! Накрая разбрах, Марги! Той се оказа един блуждаещ дух! Най-бездуховните и лоши хора след смъртта не се издигат нагоре, а остават тук, на земята! И почна да ми влияе психически! Една вечер видях в аквариума да плуват зелени букви, те се слепваха и образуваха мръсни думи! Едно девойче, мое съседче, ми беше донесло свое стихотворение, сутринта го намерих дописано! Той рисуваше апокалипсиса, Марги! Рисуваше земята мъртва пустиня! Той взе да се крие между вещите, непрекъснато сменяше скривалището си! После нищо не помня, мама каза, че съм изхвърлила всичко... И там е несъвършено, Марги, и там! И там има силни и слаби, има онеправдани! Забраняват на татко да идва! Той не беше пробивен, сигурно и горе е такъв, други се вреждат! Инак щеше да идва в сънищата ми, толкоз ме обичаше! А може би няма отвъден живот, Марги? Може би той е мъртъв, истински мъртъв!... Всичко около мен е мъртво, Марги..."

          Ник, като отидем при мама и Дима, ще отидем и при нея, обещай ми!...

          "Знаеш ли, че остана месец до 23-ти декември?" - попита го една вечер тя, току-що легнали и приготвени за сън. "Е, и?" "Как е и? Забрави ли нашата Бъдни вечер?" "Бъдни... о, да, да!" "Тая къса мъжка памет!" " Нима минаха две години, Грет?" "Лани пак беше забравил." "Грет, миличко, не съм забравил, просто бях изключил, вече заспивах! Хайде да го полеем в Чешкия клуб, а? Като лани, навито?" - Ник плъзна ръка по бедрото й, но тя я отстрани и се извъртя гърбом...

          Друга една нощ, настроена сантиментално, тя реши, че образът на отколешната Марга - фантазьорка, би предизвикал добродушната ирония и обичта на Ник. И това, което не си беше позволила пред Коста, направи го пред Ник. Той слушаше усмихнат, подхвърляше по някоя шеговита дума ("Прелетен ескейпизъм!") и я целуваше леко по бузата. "Как според теб - шепнеше тя на рамото му - във фолклора е влязъл мотивът "царският син се жени за момиче от народа"? Като ученичка съм се чудила: ами нали хубавото момиче е простичко, ненаучено на обноски, как ще общува с принца и съсловието му?..." Запозна го със стреса - "тая черна дупка". И за това колко много му дължи, защото именно той й е помогнал тя да погледне нормално света... А наистина ли загиналият любим е измислен? - се беше осведомил Ник. Да! - тя се бе притиснала по-плътно до него, за да му открие подробностите за мечтания, предназначения единствено за нея - как го е срещнала край университетската менза, как краката й се подкосявали... Но това със загиналия е измислица, така ли? Да... всъщност не... Ами оня твой двойник пред мензата наистина загина... Не знаех, че ще се родиш отново... Ти не си като другите, нали Ник? Ти си той? Изведнъж Ник бе спуснал шлюзове пред словопотока й: Доспа ми се, утре ще довършиш... - и се бе обърнал, освобождавайки се от прегръдката й. А тя остана будна, носена от течението на разказа, който той не успя да чуе...

 

          На следващата вечер Ник закъсня, върна се почерпен (бил със сина на някакъв колега на баща му) и веднага заспа, а Марга откри, че всъщност откакто се събра с него, през цялото време нещо й е липсвало! Липсвало й е много и може би именно там е разковничето на безсънието й! И откри точно какво й е липсвало.

          Откритието стана случайно, но не изведнъж - почна се с развръзката с "роднинския" институт: Илийчо Кънев я бе издебнал насаме и в новия си стил на доброжелателство я бе "открехнал под сурдинка" за "епилога". Да не съжалявала, че Царина взела случая, защото вчера били извикали главната "горе", където черно на бяло й казали, че ровенето трябва "немедлено" да спре. Точно така били казали - "ровене", "търсене под вола теле", "клеветничаска кампания, целяща дискредитацията на някои другари със заслуги към отечеството", намирисвало на "инсинуация чрез манипулиране", което водело до изкривяване образа на перестройката... Можел да се пусне един материал с препоръки към цялостната атмосфера в института...

          Впрочем Маргиното откритие дойде с реакцията на Ник, състояща се в един виц. Наполеон се явил на няколко държавници и им казал: На Рейгън - "Ако имах вашата икономическа мощ, не бих стигнал до Ватерло."; на Брежнев - "Ако имах вашето оръжие, щях да спечеля Ватерло.". И на Тодор Живков - "Ако имах вашата журналистика, никой нямаше да разбере, че съм загубил Ватерло!"

          Марга се смя повече от обикновено и изведнъж стигна до просветлението: Ами на нея й е липсвал именно той - опозиционерът Ник! И осъзна - това беше първата негова проява на инакомислие, откакто стана негова съпруга!...

          Когато по-късно Ник заспа, тя се удиви на себе си: нима не беше парадоксално тя - неговият традиционен опонент - да изпитва необходимост от дразнещото му качество да търси и намира кусури? Нима се бе заразила от неговата интелигентщина? Едва ли. Може би обяснението се криеше другаде - един Ник, говорещ в стила на уводните статии на "Работническо дело" просто би бил адски самодоволен, а такъв тя никога не би допуснала до сърцето си! Може би секването на "тоталитарната" тема се дължеше на страха от банализирането й? Все пак известна промяна в държането му имаше, но този промяна сякаш беше въобще. Е, вероятно би било наивно тя да очаква, че за него ще си остане "вечно гадже", че чарът на любовницата, с която се среща от време на време, няма да еволюира...

          Една нощ Ник я изненада в трапезарията.

          - Ти си бацилоносителя на безсънието - каза, като извади от хладилника бутилка кубински ром и седна до нея. - Зарази и мен.

          - Да се благодариш. Ако не бях те направила семеен, кой знае каква по-опасна зараза можеше да пипнеш.

          Той я погледна учудено, после сипа на нея и себе си.

          - Няма с какво да бъда изненадан от жена.

          - Тц-тц! И няма женски тайни за теб?

          - Ъхъ. Всички Еви се вместват в четири показателя - зиморничавост, вземане на пургативи, поспаливост и...

          - И?

          - Всички по еднакъв начин си обуват гащичките.

          - Брех, какъв познавач! Мястото ти е в "Жената днес", а не в...

          - Защо не.

          - Само че аз не се вмествам съвсем, ако си забелязал.

          - Изключение, потвърждаващо... Защо, според теб, на Запад, жените се носят семпло, спортно, за разлика от нашите - наконтени и в делник - скъпи кожени палта и тоалети като за представление на Гранд опера? Нагъчкани с провинциални комплекси!

          - Пак ли Западът е еталон? Защо не Горбачов? Впрочем ти май заряза "Огонек". Защо, Ник? Май вече предпочиташ казионното?

          - Защото перестройката е глупост - политически трик за печелене на време и много, много демагогия...

          - Виж ти! Значи не вярваш, че...

          - Какво ти вярване. Мисля си, котенце, дали с твоята доверчивост един ден няма да станеш жертва на някой изкусен прелъстител....

          - Аз вече съм, прелъстителю. Значи наистина си зарязал "Огонек". А аз го искам от Генчо, когато не успея да го купя, нося го в къщи, а ти...

          - Дори това нещо да е истинско, дори то да прескочи нечии граници, последното място, където ще проникне, ще е тук. Не си ли забелязала робската психика на нашенеца, Гретхен?

          - Това са приказки, които...

          - Петстотин и четиридесет години робство! До днес! Само един перверзно конформистки народ може да го изтърпи. Това е. За да оцелее, нашенецът винаги е правил най-драстичните компромиси с достойнството и съвестта си! Българинът, мила, предаде своя най-велик сънародник - Левски! Сбирщина жалки лилипути - това сме ние!

          - Глупости! И Жана д'Арк е била предадена!

          - И дотук.

          - Предаден е Исус Христос! Това е човешко, а не национално качество! Помниш ли какво казва Хемингуей в "За кого бие камбаната"? Съберат ли се трима души заедно, двамата почват да заговорничат за третия! Тъй че...

          - Първи сме паднали, последни сме се освободили! Все чакаме някой да ни освободи. Сега пак! Мърша, не народ!

          - Ех! 80 хиляди българи не са ли участвали в Руско-турската война?... И ако не сме били ние на Шипка...

          - България - страната на убитите поети! Изобретатели! Но не на ваксина антиспин, а на чадъри!

          - На компютъра! Джон Атанасов...

          - Нашенецът, мила, не е дозрял за демокрация. Добре си му е под крилото на султани и прочее диктатори. Интелигенцията ни, да не говорим за простолюдието, открай време се самоизяжда от индивидуализъм-мутант, от завист и злорадство... Ние още не сме нация - прованса мрази София, Враца мрази Михайловград... Демокрация ли? Гот ни е на полусвобода и затова нямаме своята 56-а или 68-а, нямаме своя "Солидарност"...

          - Пак абсолютизираш! Българинът има демократични традиции още от турско време! Българинът, за разлика от западняка и руснака, не знае крепостничеството! Той е бил собственик на имоти и добитък, пътувал е... За нас турчинът е бил нещо външно и омразно и затова не ни е повлиял, докато аристокрацията в независимите страни е успяла генетично да втълпи съсловната психика!...

          - Чели сме Хаджийски? Да, ама не ми е известно нито едно робство, което да възпитава в дух на демокрация! А каква демокрация ще настане, ако, дай боже, доживеем! Нови активни борци! Наивничката ми, ти си като оптимистичния герой от литературата на застоя...

          - Да, прав си: няма по света нация като нашата - да се самоохулва така! Ти пък си типичен нихилист и българофоб!

          - Аз съм космополит, котенце.

          - И престани с това "котенце"!...

          Темата, за разлика от бутилката, остана неизчерпана... Преди заспиване тя потърси близостта му, ала той отклони. Събудиха се късно преди обяд с различно настроение: той - бодър, настроен за шеги, а тя - със смътното чувство за нещо нередно, чувство, което не я напусна през целия ден.

          Един ден Марга видя погледа му - някак особено съсредоточен. Като че му предстоеше да седне на зъболекарския стол! И си каза, че това негово изражение всъщност го има от няколко седмици! Но дали пък собственото й не бе същото? Човек трудно се преценява сам. Може би трябваше да зареже лупата на мнителността - в края на краищата той не бе от стомана, предстоящото заминаване и нова работа все пак едва ли оставаха без отпечатък. Очевидно и двамата бяха чужди на непукизма, за което тя почна да съди и по дрехите си, включително новите - всички се бяха оширили около кръста...

          Колкото до Ник, Марга едва сега забеляза и друго: беше станало правило - щом се приберяха, той отваряше хладилника и приготвяше коктейли. За нея не беше откритие - той никога не е бил трезвеник. Да, но допускала ли беше, че няма да мине вечер без коктейл? Първоначално и тя пийваше редом с него, ала сетне си даде сметка, че не е в категорията му и почна да "поблизва", колкото за компания. Ала в тези коктейли имаше и нещо хубаво и тя веднага го долови - те прогонваха от лицето му онова изражение! Ник отново ставаше мил и нежен и - нещо необичайно за него - словоохотлив! (Разправяше й нови подробности от "френския" период с майка си - за разходките им по улица "Плас дьо Вож", пазеща спомена за Юго, по улица "Бонапарт", където е свирил Моцарт; или опитваше да й внуши мъдрости от типа "ние сме тъпкани със средновековие", имало песни с текст "да обичаш не е грях", изрази като "реве, сякаш го колят!..." и т. н.) Но защо тя и в това намира повод за безпокойство? Защо неговата любвеобилност й изглеждаше някак пресилена, а темите му - изсмукани от пръстите? Какво пък, може би вече свикваха един с друг? Тя да не би да си е въобразявала, че семейната закономерност ще ги отмине? Ала не беше ли още рано? Или пак прибързваше с изваждането на лупата?

          Все пак каквото и да се криеше зад коктейлите и развързания му език, то беше за предпочитане пред онова изражение!...

          Марга видя онова изражение в изкристализирал вид след произшествието с маздата, с която тя напоследък ходеше на работа. При едно неумело паркиране, калникът закачи бронята на колата отпред, образувайки вдлъбната линия. Потръпна от физиономията му. Не знаеше ли, че утре идва купувачът? Защо я пребоядисах!? Знаеш ли сега колко трябва да смъкна от цената? От ледения глас, от убийствения му поглед я втресе, онемя. Трябваше да мине време, за да се съвземе и да му каже: Ще ти възстановя сумата. Обещавам, че повече няма да пипна волана...

          По-късно Ник се извини.

          Тя не беше наясно за причината да се напие "като смок". Не беше калника, защото стъпвайки у Пламен, беше обхваната от прекрасно настроение, забавляваше се, а след първия коктейл изпадна в еуфория, която напълно изличи фразата: Можеше поне от куртоазия да се надсмее над драскотината!...

 

          Слава богу, нямаше външни хора, а домакинът очевидно бе решил да въведе нова мода сред "постоянното присъствие" с касетата на някой си Юрий Токарев, руски емигрант. И докато белогвардейските песни създаваха дисидентска атмосфера, те играеха на зарове. Пламен пръв забеляза "шармантната й виталност" и наруши правилото в тоя камерен състав да не се танцува. Водена от умелите му валсови стъпки, Марга се заслуша:

          Будь проклята ты, Колыма,

          что названа черной планетой!

          Сойдеш по неволе с ума,

          оттуда возврата уж нету!

          Прощай ты, мать и жена,

          и вы малолетные дети!

          Знать горкую чашу до дна

          пришлось мне выпить на свете!...

          Марга никога не бе имала склоност към хазарта, лъхаше й на скука и чиста загуба на време, но днес с апломб съобщи, че Пламен, Анго и Збишко трябва да отскочат до вкъщи за "повечко сухо", защото възнамерява да им го прибере, а Ник нека е така добър да й отстъпи мястото и да забавлява дамите. "След малко ще съжаляваш, че не си си купила комплект бикини и сутиен "Триумф", вместо да ни подаряваш парите! - каза Пламен." "Имам си! Но скоро ще видим кой ще съжалява!"

          Наистина й провървя и тя все повече се опияняваше от риска, от неочаквания си късмет и джина. Купчината "сини бележки", както наричаха десетачките, се увеличаваше пред нея, появи се някой и друг долар. Беше изгубила представа за изминалото време, когато Збишко и Анго сякаш взеха да губят интерес към играта "На сляпото пиле господ му прави гнездо! - промърмори последният. - Хайде да минем на покер!" "Според Алън Уайкс, автор на "Пълен илюстративен справочник на хазартните игри" - дяволито се усмихна Пламен, - болшинството комарджии са импотентни и фригидни, играят за компенсация срещу емоционалното си изтощение и физическа немощ. Струва ли си да станеш като Анго... и мен? Откажи се, Меги!" "Сексуални комплексари такива! И затова не доведе оная фръцла с хубавото дупе и вирнатите кози цицки, нали? Лице на ангел, тяло на тъмните страсти! Хубавичко щях да я обера, ако беше дошла!" "Е, хайде, нали спечели за "Триумф?" "Имам си, екстра ми стоят!... Но Ник все гледа да ги свали, този похотливец!... Нали, Ник?" Тя се озърна, но не го видя и изведнъж се почувства безнадеждно пияна, изведнъж самоувереността й по един необясним начин се изпари. И взе да губи. Отказа се от играта и докато прибираше парите в чантата, презрително се усмихна на протестите и настояванията за реваш...

          Изправи се и като полагаше усилия да не залита, се отправи към голямата витрина с изглед към мигащия океан на София. Мимоходом забеляза самотните Богдана и Алиса, чу ги да коментират "Взгляд" и тромаво помисли, че сега е особено модерно да се говори за политика... Стоеше, опряла нос в огромната витрина и не разбра как мигащите светлини неусетно се сляха в светещи линии - виждала беше такива нощни картички. Там долу бяха улиците, а на една от тези улици бе одрасканата мазда! Налегна я внезапно отчаяние. Едва ли сибирските заточеници от звучащите белогвардейски песни бяха по-нещастни... Но къде е той? Къде беше изчезнал тоя еснаф? Срам го е от нея и се е скрил! Но не е познал гаднярът! И в миша дупка да се бе сврял, сега тя щеше да го открие, за да му каже, че за нея той не е нищо повече от един фетишист, издигнал в култ жалката си таратайка! И щеше да го зашлеви пред всички!...

          В първия миг не го разпозна, защото той така се беше надвесил над музикалната уредба, едва ли не в любовна прегръдка, че в сумрака почти се сливаше с нея. Обзета от мрачна решителност, Марга се насочи към него и вече виждаше как ще го побутне по рамото и когато той се обърнеше, щеше да го изненада с такъв шамар, че... Но какво правеше той? Текстовете ли наизустяваше? Не, той си тактуваше, той слушаше музиката! Същински пубер меломан!... Но сякаш... това не беше тактуване! Гърбът му потреперваше, свеждаше надолу глава... Не, той целият се тресеше! Трябваше й миг да асимилира гледката, сетне, изплашена, тя го побутна по рамото и извика: Ник! Той рязко се обърна и тя видя сгърченото му и обляно в сълзи лице. Беше толкова стъписана, че го гледаше и отказваше да повярва. Но... какво ти е, Ник? Изкривеното му лице се изопна и той, както й се стори, я изгледа със злоба. Сълзите му продължаваха да се стичат. Нещо се преобърна в нея. Кажи, Ник! Какво има? Ще ми кажеш ли най-после? - тя улови ръката му. Ами не чуваш ли? - сопна се той, гласът му бе глух, стисна очи и изхлипа. Какво да чувам, не разбирам! Той не произнесе нито дума повече и едва тогава до съзнанието й стигна пропитият с драматична носталгия глас на белогвардееца:

          Мы проклянем свои дороги!

          Ой, ты синее небо России,

          ухажу очарован тобой!

          А березки как девки босие

          на прощанье мне машут листвой!

          Я нигде без тебя не утешусь!

          П-р-ропаду без тебя, моя Русь!

          Вот вам крест, что я завтра повешусь,

          а сегодня я просто напюсь!...

 

          Пет дни по-късно, в началото на декември, падна първият сняг. Събитието бе предвидено от метеоролозите и Ник го очакваше с особено вълнение. Беше й обяснил: "По стар български обичай" няколко негови приятели "заклети скиори", ежегодно при всеки първи сняг се събирали за 48 часа в Боровец, което било "увертюра", защото пистите още не ставали за ски. Били суеверни - ако някой пропуснел тая среща, после или ще счупи крак по пистите, или семейството му ще зацикли...

          Нямаш ли чувството, че последното се е случило с нас? - бе на езикът й, ала се въздържа. Струваше ли си да го спира? Очевидно ергенските му навици бяха пуснали здрави корени, нека заминеше. И без това неговата темерутщина и сприхавост едва се издържаха, не го свърташе, а увеличените дози ром бяха взели да я плашат (веднъж, без да си даде труда да я уведоми, се беше прибрал късно след полунощ, порядъчно ухаещ на бъчва; не го попита и той не каза къде е бил)... Нека отидеше, даже бе благодарна на този сняг - дано белотата проникнеше в мозъка и сърцето му и се върнеше оттам пречистен...

          Беше спокойна в самотата си през тези два дни, беше спокойна и след като откри ключето за бюрото и попадна на дневниците му. Чувстваше се спокойна и при неговото завръщане.

          Сякаш наистина бе освежен и ободрен и тя като че нямаше нищо против, когато вечерта в постелята той обгърна раменете й и заразправя за изцяло мъжката им компания, за традиционния им преход до Ситняково, за безкрайните партии бридж; ала не могли да се съберат "ин плено", което отчасти хвърлило сянка на "увертюрата" - липсвал Гео, неговият най-добър партньор и съперник по белите писти; и като заминели за Брюксел, едва ли скоро щял да се види с него...

          При първата му по-дълга пауза, когато той навярно мислено бе в Боровец, тя каза:

          - Прочетох дневниците ти.

          Последва една дълга пауза, но тонът му после бе делничен:

          - Не е свидетелство за стил.

          - Уви, стилът ми изневери.

          Последва нова пауза, а тонът му сетне отново бе спокоен:

          - Ех, шерше ла фам! Мила, ако имаш да ми казваш нещо, нека е сега, за да изчерпаме темата. Мен ако питаш, не си струва - той измъкна ръка изпод врата й.

          След няколко дни, когато витаещата недоизказаност взе видимо да се натрупва, Ник се опита да обясни:

          - Казаната дума наистина е хвърлен камък. Но думите в тетрадките ми не са казани, те са знаци за моя вътрешна консумация! Като си ги прочела, ти си ги превърнала в камъни по твойта глава. Думите са си думи, не са абсолют! Емилиян Станев беше писал, че не е мъж този, който поне веднъж не е спохождан от желанието за смъртта на жена си. Значи ли, че го е желаел?

          Само това липсваше в дневника му - мисълта за убийство. Впрочем тя полюбопитства само за ония пасажи, отнасящи се до нея, "френските" глезотии на българския Марсел Пруст и нещата около бившата му жена не я засягаха. Не беше много:

          "Човек трябва да владее висшето изкуство сам да си създава илюзии и знаейки, че са такива (и въпреки това), сам да им вярва и да живее с тях. Мислех, че съм стигнал сам до това откритие. Уви - нищо ново под слънцето, оказа се, че още Ницше го е казал във връзка с неговия "агресивен и отбранителен егоизъм": "Животът е една изменяща се лъжа, която никога не се приближава до истината. За да се преживее в този безсмислен свят, необходими са илюзии и самоизмама - както за слабите, така и за силните."

          "Не бих се изненадал, ако си направи устата за редакторска бройка - това би бил краят на таз балеринска история."

          "Малко е дива, но самобитна. Има особена кротост, подплатена с виталност; енигматична и тривиална е; не е умна, но е по своему мъдра и земна. Интересно съчетание на агресивност и женственост. Във всеки случай не е личност. Никоя не ми е допадала толкова в леглото, не дай си боже да се превържа."

          "Това мръсно ченге баща й здравата е промил мозъка й, адски семпла е, щом заспори!"

          "Не винаги е еднаква. Когато е погълната от нещо хубаво, тя е сияйно красива. Инак е обикновена. Рискувах и мисля, че не сгреших. Тя сякаш се преобрази във вестника, освободи се от нещо и спечели."

          "Какво става с мен? Променям ли се? Може би тя знае смисъла? Ако го знае, не знае, че го знае. Хубаво ми е с тая простодушна и бедна провинциалистка. Не е ли достатъчно?"

          "Странно, тя, както никоя досега, сякаш няма за цел да ме ожени за себе си! Особена е, наистина."

          "Отвратително е всичко вече да е измислено! Но едва ли бих го заковал по-точно от Борис Христов:

          Къде така в безкрая се катериш,

          летецо горд, и в тъмнината виеш -

          какво на друго място можеш да намериш,

          ако не го съзираш покрай теб самия? *

* Борис Христов, "Дух"

 

          Хубаво, а после? Страшничко е - ами ако не стигнем заедно до нирваната? Не е носна кърпа, все пак. Тя е последната ми илюзия."

          "Тя усвоява всичко със завидна бързина! Включително савоар вивр - умението да се живее!"

          "Какъв блудкоч е тая история с нейния уж загинал любим! И

всичките й сантиментални девически глупости! Забъркан с разни стресове, буламачът направо мирише! Осъзнатата малоценност несъмнено й е докарала комплекси, от които няма да се отърве до гроб! О, ако и тя се превърне в една досадна бъбривка, няма да издържа. А натам върви. Никога не съм понасял склонността към мелодрамите. Гледа ме в очите като кутре! Да пукна - не беше такава, преди да се пренесе!"

          "Велите мъже не ми разкриха моя резон д'етер, та тя ли? Аз съм за убиване - докога с тези гафове, кога най-после ще пораснеш, Ник? Не плащам ли прекалено висока цена за това заминаване? Или просто съм в мензис - времето ще покаже..."

          Кой дявол я накара да надзърта в драсканиците му?! Какво спечели от това? Нищо. Каза й го евфимистично - безстилна! По-точно би било глупава патка! Впрочем беше го написал. Какво да прави сега, как ще я кара нататък? Времето не можеше върна, не можеше пусна ключето в джоба му преди заминаването му в Боровец... Може би просто трябваше да опита да забрави своя фал. Прав беше - не бива да издига в култ някакво бръщолевене, писано вероятно на половинка ром. (Поне го хвана в лъжа - не той, както я уверяваше, а татенцето бе уредило заминаването им в странство!) Въобще съществуването на тези тетрадки само' по себе си говореше за една инфантилност и позьорство и вместо да ги вземаше на сериозно, по-добре да извлече една поука - никога да не го гледа като кутре и да заключи в себе си най- съкровеното!... Мъжът май наистина трябва да познава жената само от кръста надолу!

          През следващите дни Марга стриктно се придържаше към поуката. Дали той го забелязваше? Или и той не я поглеждаше? Инак външно всичко течеше постарому - тя ходеше на работа, а той се отдаваше на технически занимания (отново стягаше колата за продан) или на книжовни (навярно прибавяше нови щрихи към портрета й?). Вечер гледаха телевизия (по нейно настояване - "Взгляд"), а сексът, доколкото го имаше, не носеше оная наслада. Марга се опитваше да вникне - имаше ли промяна помежду им и ако да каква е тя? Успя да си даде сметка само за себе си: ореолът и магията му сякаш се бяха изпарили, нещо повече - тя като че ли се боеше от него, имаше чувството, че винаги е под прицела на зоркия му поглед, единствената цел на който бе откриването на нещо нередно, нещо, чието разобличаване би било фатално за нея; имаше чувството че са участници в някакъв облог - кой от двамата няма да издържи изкуствената атмосфера до помирителното заседание на съда в края на декември? Стори й се непоносимо и (добре, че него го нямаше!) поплака на воля...

          Като че ли тя тайно се надяваше да я прегърне и, както той умееше, да я успокои, да й внуши обичта си, ала подобни намерения, ако ги е имало, бяха старателно прикривани, макар да полагаше усилия да бъде мил. Веднъж той се пошегува:

          - Тя все пак е успяла да те отрови!

          - Коя?

          - Бившата ти свекърва!

          Трябваше й време, за да схване мисълта му, но съобрази, че той имаше предвид звучащия характерен глас на Лидия Браун в новините по Би Би Си.

          - Почти не пропускаш ден.

          - Не мисли, че приемам всичко безкритично. Те просто поднасят повече информация, това е.

          - Хубаво. Но не приемай всичко прекалено сериозно - новините и въобще нещата от всекидневието.

          - Какво искаш да кажеш?

          - За мислещия животът е комедия, а за чувстващия - трагедия.

          - Знам, че ме имаш за глупачка. Страхотна двойка сме - под един покрив комик и трагик. Трагикомедия!

          - Ти го каза.

          Друга една вечер по повод предстоящите след месец новогодишни празници, Ник бе отбелязал с присъщия си сарказъм:

          - На българина не му говори за работа, дай му софри! Да се наплюска и напие, да се оригне, да ощипе жена си по дебелия задник и да се излежава като рязан турчин пред тъпите сериали!

          - Защо си такъв циник? Защо все другите гледаш? Българинът бил конформист и не знам си какъв още! А ти колко пъти си се бил в гърдите, че не би приел нищо от баща си? Какво излезе накрая? Пак той уреди заминаването! Ти си доайена на конформистите, миличък!

          Той бе прибледнял, устните му потрепериха.

          - А ти?! Ти какво се правиш на ни лук яла, ни... А?! Това, че си станала журналистка благодарение на качествата си, можеш да го разправяш на някой от село, на майка ти или на...

          - Моля те да се поясниш! Веднага!

          - Ти го знаеше още от деня, когато двамата занесохме молбата ти, тъй че няма защо да разиграваш театро! Ако аз лично не бях разговарял с Крупева на един обяд, даден й в твоя чест, ти все още щеше да бодеш очи над хелиокопията в коректорското!

          Беше неин ред да се разтрепера.

          - Ти? - успя да промълви. - Ти си уредил назначението ми?!...

 

          С наближаване краят на месеца, дойде и първото конкретно съобщение: заминаване - посока Осло; дата - първи март! Новината сякаш ги попари. Според Ник събитието било далечно "като построяването на комунизма", а според Марга първи март бил за предпочитане пред първи април. Ако зависеше от тях, те несъмнено биха отпътували още следващия ден след прословутото помирително дело, чийто четиримесечен срок без друго им се бе сторил безкраен (подписването на гражданския им брак трябваше да стане едва ли не в някой промеждутък при събирането на багажа). Биха отишли и в Занзибар, стига да беше час по-скоро. Изглежда, бяха разчитали преселението по някакъв чудодеен начин да изглади отношенията им, а че има какво да се изглажда, и двамата не се съмняваха - кризата им бе очевидна.

          Три дни след новината - на двадесети декември - заваля сняг. В началото снежинките прехвърчаха плахо, сетне добиха кураж и градът се умълча, Витоша постепенно избледня и се сля със снежното небе - идеше истинска зима!

          Валя две нощи и един ден и спря, светна студено слънце.

          - Утре заминавам за Боровец - каза Ник по време на вечеря. - Снегът е добър, пистите ще са обработени.

          Марга спря да дъвче и го изгледа внимателно.

-         Този път и Гео ще дойде. Ще изкараме няколко дни - малко спускане, малко разтоварване. До 30-и. А Новата година ще посрещнем дваминца с теб в Панорамата на Японския, имам резервации.

 

          Марга продължаваше да го гледа, преглътна недосдъвкания паниран кашкавал и остави приборите.

          - Какво? - каза той и като лапна нов залък, отново вдигна глава към нея.

          Тя мълчеше.

          - Е, има ли нещо, или не? - с нотка раздразнение се осведоми той като натъпка устата си с нова хапка.

          - Утре е 23-и.

          - 23-и? Е, и?

          Като го наблюдаваше по същия начин, тя мълчеше.

          - Попитах те какво! - повиши тон той. - Ще ми правиш сцена ли, що ли? Да ти стоя до фустата, така ли? Да слагаме туршии, компоти?

          - Мислех, че датата 23-и декември значи нещо за теб...

          Долната му челюст увисна, сетне с мъка преглътна и каза:

          - Дявол да го... - изгледа я подозрително, сякаш все още не беше сигурен дали не му погаждат номер. - Бях забравил! - стана, за да донесе от хладилника бутилка "Мискет". - Ти искаш ли?

          Марга завъртя отрицателно глава, а той си наля и отново се обърна към нея.

          - Въобще ми изскочи от ума! Като ни е завъртяла шайбата... - допи чашата, отново я напълни, но я отмести встрани и забарабани с нокти по бутилката. - Съвсем бях изключил.

          Няколко секунди се изучаваха мълчешком, след което той каза:

          - Слушай, много кофти се получава! Ще излезе, че... лъжа, че се отказвам от състезанието... Съжалявам! Ти защо не ми напомни? Утре е стартът...

          Марга сведе глава.

          - Неудобно е, разбираш ли. Това е многогодишна традиция, която... Ако... ако толкоз държиш да го отбележим... ела и ти. Макар че сме изцяло мъжка компания и...

          Тя механично отпи от чашата с минерална вода, но се задави и изтича до мивката. Сетне застана пред него и още прокашляйки се, каза омърлушено:

          - Адски изморена съм, отивам да си легна. - Понеже той продължаваше да я гледа настоятелно, добави: - Оставям на теб да решиш.

          Сутринта в просъница го чу да шумоли, да хлопа вратите, чу душа в банята. После всичко утихна.

          Като стана, намери бележката му: "Заминавам с колата на Гео. Ако искаш, ела - хотел "Бор", следваше подпис и дата 23.12.87.

 

                                      Е П И Л О Г

 

          Марга никога нямаше да забрави тази вечер.

          Нейната нагласа за 23-и декември бе друга - резервирана маса на "Щастливеца" сред заснежените борове и те, двамата, сами, обърнати изцяло един към друг; вечеря, разговори, танци и после едно истинско любене, каквото отдавна не бяха правили - то щеше да извика онази тръпка, с липсата на която тя не желаеше да се примири... Тази вечер трябваше да поизглади изникналите грапавини помежду им, беше твърде рано и нямаше причини крамолите да станат спътник на семейното им ежедневие - та те едва започваха! Сутринта можеха да се спуснат пешком до Бистрица (пътьом един бой с топки!), да обядват със зачервени бузи в местната кръчма и оттам - вкъщи: след тяхната Бъдни вечер, идеше християнската! Колкото и да беше проклета бившата свекърва, и от нея научи нещо - спазването на старите традиции! Не беше задължително да си религиозен, за да почетеш празника с постни ястия, с чаша греяна ракия, пита с късмети и ушав! Сетне идеше Коледа... Бяха работни дни, но от тях наистина искреше празничност и сякаш предчувствие за нещо хубаво!...

          Денят със служебните залисии бе минал по-неусетно, но вечерта... Наистина е заминал, няма го! - си каза, като се прибра и от празния апартамент я лъхна пустота. Отпусната на стола с неговата бележка в ръка и притворила очи, тя не помнеше някога да е била толкова оскърбена и смачкана. Дали той не я лъжеше, дали сега не бе с друга? Дали с отношението си не й намекваше, че това е краят, може би разчиташе на досетливостта й - тя да направи първата крачка и отговорността да падне на нея! Дали да не запали маздата и да го изненада? Пътищата са заледени и тъмни... може би е разчитал тя да се хвърли в някоя пропаст... Глупости. Той се забавляваше. И изведнъж тя цъфва сред мъжката им компания, улавяйки разменените многозначителни погледи: ти си бил под чехъл? Имаше ли тя право да посяга на свободата му? Защо тогава се чувства като захвърлен под стълбите парцал? О, ако държеше поне малко на нея, не би заминал, не би я прескочил като кучешко изпражнение на тротоара! Не, той не можеше да не осъзнава цялата чудовищност на постъпката си! Той не е толкоз студенокръвен, той все пак е Ник - може би неговият пристъп на жестокост вече е минал и той съжалява? Може да е измислил някакъв претекст за компанията си и в момента пътува насам? Съжалявам, Грет, не знам какво ми стана! Качваме ли се на Витоша? Да, това би било в неговия стил, това би бил Ник! Ще му прости, естествено...

          Ех, наивна, Марго. Ще се върне на куково лято. Това момче не е за вас. Какво беше това? Да. Някакво заглавие от "Жената днес" - "21 начина да разберете, че това момче не е за вас": 1. Когато поканите "момчето" да намине у вас, а то попита: "И какво ще правим?"; 2. Момчето забравя, че днес е рожденият ви ден; 3... Рязко се извърна. Счуло й се е. ТОЙ НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕ! И тя няма да ляга тая нощ. Ще седне на матрака - ето така, по турски, и нито ще пуска телевизия, нито ще слуша "Дойче веле", нито ще чете. Ще седи, докато разбере какво всъщност става, как се стигна дотук, докато се ориентира и вземе своето трезво решение...

          Сутринта се събуди с дрехите, придърпала върху себе си одеялото, и първата й мисъл беше, че е у Коста, когото предстои на напусне. Завъртя глава...

          Взе душ и пред чашата кафе чу една забравена Жасминина реплика: "Мама казва, че неравностойните бракове не свършват добре, че не са ли от една черга..." Колко точно казано! Неравностойни! Как тогава бе подминала този израз? Ами че той синтезира всичко, в него е цялото обяснение за миналото, настоящето и бъдещето! Колко сляпа е била! Те с Ник бяха неравностойни! В тази неравностойност тя стоеше на долното стъпало и в някакъв изкривен ракурс го гледаше с неестествено извърната нагоре глава!...

          Оттук нататък Ник все по-често щеше да намира поводи да й напомня тази неравностойност: Ако не е бил той, тя и досега би се бъхтала над коректурите; тя е простодушна, бедна провинциалистка; тя не е умна (сиреч кръгла глупачка), тя не е личност, но се чука добре; ако тя постигне нещо, ще е благодарение единствено на него и като облизва потопения в меда пръст, нека не забравя чий е този мед! Всяка жаба да си знае гьола, котенце! Коя си ти, да ми казваш какво да правя? Бъди доволна и на това, което получаваш, че около мен жужат...

          Не, тя ще преглътне обидата и нещата между тях ще се пооправят, неговата гузност ще избие в някой щедър жест, с който ще компенсира надменността си... Докато отново не го прихванеше своеволието, нетърпящо ничие мнение, най-малко нейното. Така ли щяха да живеят? Тя ще преглъща, покорно чакайки неговите изблици на великодушие! Добре се познава - един ден неминуемо ще дойде мигът, когато цялото й същество ще закопнее да е някъде другаде и не ще изпусне случая да открадне късче свое, неприкосновено време. За да бъде може би с някой друг. Като правоимащ, той редовно щеше да си организира "бягства от семейно щастие", ала тя, ако бъдеше пипната, нека не чака прошка! Горчив мед!...

 

          "Бие ли те? - бе попитала баба Драга, хазяйката от квартал "Надежда", в чието жилище Марга нае стая. - Ами пияница ли е? Щом не, ясно - ами че кой мъж не е пущарак? И моят, бог да го прости, хойкаше... До време! Немой, дъще, иди си! Зер с мене ще чакаш Новата година?"

          Не си отиде, ала изгаряше - не зачеркна ли с престъпно лекомислие първо съдбата на един мъж, а сетне и на втория?

          Спря да се храни и в първия ден след новогодишните празници всички в редакцията усетиха нейната неадекватност. Тя беше в треска - Ник всеки момент щеше да дойде. И той не закъсня - изникна на прага и без да поздрави никого, произнесе с нетърпящ възражение тон: "Ела!" "Какви са тези глупости?!" - изсъска отвън на стълбите. Навела глава, тя стискаше пръсти, за да скрие издайническото треперене и мълчеше. "Отговори! Какви са тия циркове!" - той улови ръката й като с клещи и тя изохка. "Хайде тръгвай!" "Пусни ме! - нещо я накара тихо да поясни - Имам много работа!" "Ето ти ключовете, после право в къщи! Ясно?" Тя отдръпна ръцете си и не пое ключетата: "Не, Ник!" "А бе що не си!... Ела с трамвая кат' не щеш!" Той се извърна и решително тръгна към колата, а тя извика след него: "Няма да се върна, Ник!" Той спря, изгледа я, сетне подхвърли през рамо: "Ще се върнеш и хоро ще играеш!"...

          На следващия ден на тръгване той я пресрещна отвън. Предложи да седнат в колата, но тя отказа. Вървеше през парка редом с нея и мълчеше. Като дишаше на пресекулки, мълчеше и тя. Вече наближаваха спирката, когато той каза: "Значи решението ти е окончателно, така ли?" Тя продължаваше да мълчи с фиксиращ обувките си поглед. "После да не съжаляваш? Давам ти прошката си, но ако не дойдеш сега, после няма да правим цигании!" Тя се спря и го изгледа съсредоточено. Изрече тихо: "Не си познал, Николай Зарков! Кутре никога не е имало!" Продължиха да крачат мълчешком, а на спирката спряха и двамата. Дали пък няма да дойде с мен при баба Драга? - мина й през ума. Когато автобусът дойде, тя го погледна въпросително и чу гласа му: "Съжалявам, имахме и хубави мигове!" Тя не успя да отрони нищо, вратите хлопнаха зад гърба й, а той остана на спирката, изпращайки я с поглед...

          Три дни по-късно Донка Крупева я извика при себе си, за да й заяви: "Да се разведеш е човешко, да си неморален е друго! Цялата редакция говори как по мъжки си наебала Терзиев и си го изоставила... Имам и снимката ви, която ще отиде в съда. После прелъстяваш и изоставяш Ник Зарков, като най-безотговорно проваляш кариерата и живота му! По същия начин, ако не те уволня, а от днес ти си уволнена, ти ще преебеш и вестника! Ти си една обикновена курва, Марга!... Долнопробна уличница! А те мислех за висш шантаж!"

 

          Близо седмица Марга не стана от леглото в квартирата си. Баба Драга й правеше билкови чайове, бульони и супи - единственото, за което намираше сили да се надигне. После щеше да си припомня поговорката "Едно зло не идва само" - получи телеграма, че трябва незабавно да тръгне, че маман е зле.

          Разбра, че маман е мъртва и Дима я щади, но през целия път до морето очите й останаха сухи. Едва когато видя погрознялото от плач лице на сестра си и чу вика й "Тя е мъртва, Марги, тя умря!", хвърли се в прегръдките й и зарида с глас. През целия ден, ревейки, повтаряше: Ако бях удържала на обещанието си, ако си бях дошла миналия месец, щях да я видя жива-а! Дима, аз съм чудовище, Дима-а! Не бях достойна дъщеря! Тя имаше слабост повече към мен! Не го заслужавах, Дима-а!...

          На втория ден след погребението откараха Марга с "Бърза помощ" в болницата: изведнъж бе заповръщала кръв, беше обляна до петите. Кръвоизливът бе двоен. Когато състоянието й се стабилизира, лекуващият се учуди: Не сте знаели, че сте язваджийка? Често е наследствена, щом и баща ви... Остава да кажете, че не сте знаели и за бременността си... За съжаление загубихме детето, но таткото ще направи ново...

 

          Марга оцеля. Грижите на Дима и леля им Дафи бяха затрогващи, ала тя устоя на увещанията да не се връща повече в София ("Какво те свързва с тоя шумен и мръсен град без близки, без работа и жилище?"). Тя почна отначало - от оная точка, в която я бе срещнал преди години Коста - преводач на свободна практика. С времето тя успя да възстанови познанствата и да създаде нови в няколко стопански обединения и министерства, откъдето я търсеха за придружител. Превеждаше на колоквиуми, симпозиуми, на делегации по линия на безвалутния обмен. Превеждаше както на делови разговори, така и на обеди и вечери. Нерядко придружаваше чужденците и в провинцията. "Номадският" живот отговаряше на душевното й състояние, смяташе, че не би издържала осемчасов работен ден зад бюро. Пролет и есен язвата я наболяваше, ала не го отдаваше само на увеличените цигари (бе станала тютюнджийка като маман!) - на вечерите и обядите, докато гости и домакини се хранеха, изслушвайки събеседника си, тя предаваше думите ту на едните, ту на другите и никога не смогваше да похапне спокойно... Тази дейност не беше лишена и от други недостатъци: имаше периоди без работа, т. е. на безпаричие, и слава богу, че баба Драга бе търпелива (в едно такова затишие тя продаде на оказион скъпите тоалети, къде да ги носи?). В дните на принудително бездействие самотата не й тежеше - четеше, не пропускаше емисиите на Би Би Си, "Дойче веле" и "Свободна Европа", ходеше на кино и театър, пиеше кафе с някоя позната; и преди не бе била особено словоохотлива, ала сега определено минаваше за затворена и саможива, рядко някой успяваше да я разсмее.

          Според Ганка, Жасмининото състояние след завръщането й в София се било влошило, трябвало да бъде щадена и затова хубаво би било Маргините посещения у тях да бъдат разредени, да са по-кратки и на неутрални теми... (И ти ми изглеждаш състарена, тез цигари са ти образували бръчици, сенки и торбички под очите! - й беше казала тя.) С годините с Джеси щяха да общуват само с писма, почеркът на които Марга все по-трудно щеше да разчита - на места първолашки, на други с безсмислени йероглифи...

          Чичо й Стефан от време на време отново й възлагаше за превод детски книжки и тази дейност, редувана с вербалните преводи, я предпазваше от стереотипа. Когато висенето над речниците и пишещата машина й дотегнеше, заминаваше като придружител, макар да знаеше, че няма да бъде изненадана с нищо ново, познати й бяха и протоколните разговори, и оживлението, идещо с алкохола, и лъстивите погледи на някои от домакините, целящи да я вкарат в хотелския креват. Не се надяваше, но представата за едно бебе, което да внесе живец на дните й, осмисляше слабостта й - в два от случаите (бяха възпитани и трезви, но женени!) тя бе склонила...

          Марга отдавна вече знаеше, че животът няма особена стойност - щом се погаври така с най-чистия човек на света, маман, на него не си струваше да се гледа като на нещо безценно, животът трябваше да бъде избутан някак си и тя знаеше формулата: ден за ден! Мисълта за неизбежния край ни най-малко не я плашеше, той значеше точка на биологическите процеси на човек - име, което не звучеше гордо. Ала тя не се смяташе за песимист и не намираше да има мрачно излъчване (бяха й казвали, че излъчва кротост и спокойствие)...

          Беше се примирила с отказа на Коста да я допуска до детето, което щяло само да се разстройва, а се чувствало добре с майка си и сестричето си в двора на къщата им в Княжево...

          Един ден тя най-случайно се натъкна на Юлий Монев. Бе изключително сърдечен и внимателен, стори й се, че се отнася към нея с особено уважение. Преди да си вземат довиждане, той неочаквано я попита: "Искаш ли да дойдеш в Екогласност? Краят на царството им наближава!" И беше вдигнал два пръста. Едва по-късно Марга щеше да научи, че това е знакът "Виктория"...

          На първата си сбирка в Екогласност Марга срещна Богдана и Збишко. Поговориха. Събиранията при Пламен продължавали. Ник бил напуснал списанието и сега работел в някаква австрийско-българска фирма, често пътувал до Виена...

          Веднъж на Марга й се стори, че го вижда: Тя излизаше от "Плиска" (бе придружителка), а той (дали не се припознаваше?) стоеше на паркинга до ново лъскаво BMW. Бе с тъмни очила, костюмиран, с опъната назад коса, вързана на опашка и разговаряше с някакъв як, късо подстриган тип; в първия миг си помисли, че на кръста му има пистолет, но се оказа мобифон... Ако наистина бе той, стори й се напълнял. На предната седалка търпеливо го чакаше (тук тя вероятно фантазираше) русокосата фея от салона на Пламен Кочев... За да избегне срещата, тя влезе обратно във фоайето, наблюдавайки през стъклото как той делово се разделя със събеседника си, как сяда в колата и потегля с добре познатото й изсвирване на гумите...

          Беше края на октомври 1989 г., когато Юлий Монев й телефонира, за да й каже, че готвят протестно шествие. Стори й се, че гласът му трепереше, когато я попита: "Ще дойдеш ли? Реши сама, защото може да стане страшно!"

          В деня на погрома, след като силите за сигурност прочистиха района на "Кристал", на улицата бе намерена самотна дамска обувка. Притежателката й бе уловена от двама блюстители на реда, бе влачена и отведена. По-късно писателят Марко Ганчев щеше да напише по този повод излъченото по "Дойче веле" есе "Обувката на софийската Пепеляшка".

 

                                                                                          май 1990 г.

 

 Пламен Трайков 

Categories: Българска литература, Българска проза, ПЛАМЕН ТРАЙКОВ, КОРАБЪТ НА СТРАСТИТЕ, Уличница
^ top

Comments... (0)



Click here to add video (YouTube, Google, Yahoo or Vbox)
^ top

Categories...

Уличница II (Пламен Трайков)
                                           IV.             Понякога се улавям да нося едно коварничко въпросче, чийто отговор упорито отбягвам. Дори интуицията ми в случая е безсилна. Не съм сигурна...see full post
Уличница I (Пламен Трайков)
                                        Е П И Л О Г                Марга никога нямаше да забрави Норвегия.           Дори в България всичко да беше по старому - без икономическа криза и без поли...see full post
Корабът на страстите II (Пламен Трайков)
Х. Относно ПОЛЗАТА ОТ ЛОШИТЕ - Ало! Ти ли си?- Не! Аз съм!- О, извинете! Поогледах, поразпитах тоя-оня, позаврях си гагата из разни непрани гащи, понюхах. Снесоха ми. Като на бивша кука.Гадничко нещо ...see full post
Корабът на страстите I (Пламен Трайков)
                                          ПСИХОДРАМАТИЧЕН РОМАН   Не спъвай процесите на твоята душа!                                                                                                   ...see full post
Анотации на романите на Пламен Трайков
  Уличница    Втората книга на Пламен Трайков е романът “Уличница” (изд. “Хейзъл”). Действието се развива в последните години преди 1989 г., но чрез ретроспекции обхваща целия период на социализма. Ро...
see full post
^ top

People in this space (141)

People getting posts by email (0)
The Wizard
offline
pencho22
offline
Someone
offline
g_kulekov
offline
Ramona
offline
Buck
offline
Ljubitel
offline
^ top

Search

^ top

Recent visitors...

offline

0 minutes ago

Edwardol
offline

on Jan 3, 2013

pencho22
offline

on Feb 21, 2011


^ top